Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Навремето никой не можеше да се мери с него. На младини можеше да надхитри, заблуди и победи дори най-якия, най-бързия и най-свирепия си противник. Сега обаче не е така. Металната гарота, която някой стегна около врата му, е сигурен признак, че онези дни вече са минало. Той дори не видя врага да се приближава.

Още от началото заподозря, че шумът около бараката е клопка – но какъв избор имаше? Да седи в тъмното със зареден пистолет и да се моли жена му да не пострада от някой заблуден куршум? В никакъв случай. Пък и защо да се плаши от нощта? Нямаше смисъл. Мракът беше негов приятел – стар другар, с когото е влизал в много битки и участвал в много кръвопролития. Точно в тъмното се чувстваше най-сигурен.

До тази нощ. Докато не срещна достоен противник.

Мъжът, който го държи сега в плен, бе предвидил действията му съвсем точно. Очакваше, че ще излезе приведен от бараката и ще я заобиколи безшумно по часовниковата стрелка – без да бърза, бдително, докато се увери, че жена му е в безопасност, а после ще се шмугне в храсталака по посока, успоредна на основния път за достъп.

В първия момент Роберто си помисли, че се е закачил в провиснала клонка или в най-лошия случай – в шипка. В следващия миг обаче примката се стегна. Когато металната жица се вряза в гърлото му, той осъзна, че е в беда. Притисна пръсти в кожата си и почувства как телта разцепва плътта му. Едно рязко дръпване и щеше да пререже врата му като парче сирене.

Сирене в капан . Мисълта е мъчителна.

– Не мърдай и няма да умреш.

Никога няма да забрави първите думи на нападателя си. Точно това би казал и самият Роберто. Казвал го е над десет пъти. Ясна, професионална заповед към човек, който вече е под твоя власт и го съзнава.

Разбира се, Роберто помръдна. Пресегна се назад през рамото си и се опита да сграбчи нападателя, да го повали на земята. Това за малко не му струва живота. Гаротата не приличаше на никоя друга, която бе виждал. Импровизирана по някакъв начин. Специално пригодена точно за такъв вид нападение. Вместо жица с две къси дървени дръжки на двата края, за които я държи нападателят, тази приличаше повече на ласо – подобно на металните примки, които се използват за залавяне на опасни кучета. Жицата се вмъкваше в тънка метална тръба, дълга повече от едно протягане на ръката. Роберто нямаше как да достигне нападателя, камо ли да го победи.

Скритият в мрака враг просто държеше другия край на тръбата и повали Кракси на земята. Остави го да се дави там. Да се гърчи и да умре в бодливия храсталак. Бавно да се задуши. Малко преди да изгуби съзнание, Роберто почувства тежка подметка върху гърба си. Нападателят го притисна умело с крак. Сега можеше спокойно да го довърши.

Но не го направи. Наведе се и стегна примката около врата му, докато той изгуби съзнание. А това също изисква специални умения. Умения, които имат малцина. За да го направиш успешно в такава ситуация – при това с човек като Кракси, – трябва да си го правил и преди. Многократно.

Такива мисли минават през главата на Роберто, докато лежи на една страна в непрогледния мрак в тясното помещение. Не знае къде се намира, но е сто процента сигурен какво иска от него нападателят и на какво е готов, за да го постигне.

89

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В момента, в който отваря входната врата, Джей Джей осъзнава какво трябва да направи. Не може да допусне миризмата на разлагащ се труп да се усили повече. Скоро ще привлече внимание.

Той дори не съблича якето си в антрето, както прави обикновено. Отива направо в спалнята. Тук вонята е нетърпима. Джей Джей е причинявал смърт. Виждал е смърт. Докосвал е смърт. Но никога не е помирисвал смъртта. Не е подушвал бруталната воня на разложение, която тя носи.

Той предпазливо влиза в стаята и като закрива устата си с ръка, се приближава до белия ленен чаршаф, в който е увил скъпоценната си Ем. Иска му се да я погледне, но се страхува от това, което може да види. По-добре да я запомни каквато я донесе първата нощ.

Сяда на края на леглото и се замисля какво и как да направи. В къщите около дома ѝ живеят хора. Дори с ключа от чантичката ѝ, ще бъде рисковано да я върне там. Но тя го заслужава. Полага ѝ се. Трябва да я остави да спи в покой.

90

ИТАЛИЯ

Ерика Кракси казва на Ник всичко, което знае за Тамара Джейкъбс и защо съпругът ѝ е получил толкова много пари.

Разкритията са потресаващи. Той я кара да повтори подробностите няколко пъти. Такава информация трябва да се провери внимателно. Трябва да вземеш всички възможни мерки, за да не допуснеш някоя ужасна грешка. Накрая, след като потвърждава отново всички факти, тя се съгласява да извикат Гория, за да може Ник да се увери, че е разбрал правилно всичко.