Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Тя се чувства объркана така, както гледа отстрани. Отчаяна като съпруга или сестра. Не като полицай, не като колега. Лекарите и сестрите говорят на неразбираемия си език. Мици стои като на тръни. Чака да се дръпнат и да ѝ съобщят новината.

Лошата новина.

Прибират електродите на електрошоковия апарат и се вглеждат мониторите. Нещо задвижва краката на Мици и тя отново влиза в ролята на полицай. Приближава се до леглото и намира пролука. Ако Ник умира, няма да е без докосване от приятелска ръка, от човек, който го обича.

Един лекар гледа монитора. Тялото на Ник отново се размърдва. Мици хваща ръката му. Стиска я. Опитва се да бъде силна.

Той се закашля.

– Стабилен – извиква една сестра. – Пулс – нормален.

Той пак кашля. Отваря очи.

Тя се втренчва в него. Преди да умре, човек често си поема последна глътка въздух. Тялото, напомпано с всякакви медикаменти и разтвори, разтърсено от електрически ток, достатъчен за захранването на Вегас, може да помръдне, но това не означава нищо.

– Ми-ци...

Бавно промълвената дума я раздира отвътре.

Медиците започват да местят тръбички и да нагласят системите. Сестрата, която влезе първа, оправя електрода на пръста му и отново проверява пулса му.

Мици стои втренчена в Ник. Ако погледне настрани, ако дори само мигне, той ще умре. Сигурна е.

Ник не успява дори да се усмихне. Гласът му е тихо, болезнено хриптене:

– Къ-де съм?

Тя вдига ръката му и пак я целува.

– Къде мислиш, че си? В проклетата корабостроителница?