Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Води ме, братко.

Тръгва след тях, като обмисля как най-добре да изпълни задачата. Как да изпълни първия удар. Как да нанесе минимални поражения на малката, но свята конструкция, която неотдавна сам бе съградил. И най-важното, как да не нарани безумеца, вграден в нея.

33

СРЯДА

ЛОС АНДЖЕЛИС

Часът е три и Мици почти не е мигнала. Дълго време седя в леглото на Амбър, докато двете момичета най-сетне заспаха до нея.

Пистолетът виси от превързаната ѝ ръка. Краката и ръцете ѝ още са зачервени и я болят от боя с колана, а ушите ѝ бучат от удара по главата. Тя обаче не обръща внимание на болката. Седи и не отмества поглед от вратата, която е барикадирала с една ракла.

Преди известно време чу затръшване на външната врата, запалване на кола и свирене на гуми. Надява се да е бил Алфи. Дано да е бил той. Въпреки това продължава да стиска пистолета – няма да го пусне, докато не се увери. Будна в мрака, Мици си мисли за момичетата – колко скандали са видели, каква вреда е нанесло това на психиката им. Странното е, че Алфи не е лош баща. В никакъв случай. Той ги обожава и те му отвръщат с обожание. Никога не ги е докосвал и с пръст. Само нея. За нейно добро. За да ѝ даде урок. Защото я обича и се страхува, че ще го напусне.

Мици е слушала всякакви оправдания и е залъгвала момичетата с всякакви обяснения – дори веднъж им каза, че е нормално и всички родители понякога се карат. Повдига ѝ се, като се замисли как, охлузена и насинена след поредното сбиване, му е позволявала да я прегръща и двамата са уверявали близначките колко много се обичат. Най-ужасяващото беше, че го вярваха. Наистина го вярваха.

Луда! Тя направо си е за освидетелстване.

Но край. Мици става от леглото и тихо избутва раклата от вратата. Вдига пистолета и си поема въздух. Отваря бавно вратата и тръгва към спалнята, където се сбиха. Може би трябваше да повика полиция, когато го повали на земята. Да приеме неизбежното унижение, клюките в службата – майната им на всички! Сега, като се замисли, трябваше да ги извика много отдавна. Още втория път, когато Алфи я удари, а после се разрева като малко дете и почна да я моли да му прости.

Тя насочва пистолета напред и заема позиция за стрелба.

Стаята е празна.

Дори на бледата светлина от нощната лампа може да прецени, че си е тръгнал. Мици отново излиза в коридора и се чуди как е могла да се залъгва толкова дълго. Наистина, любовта иска жертви. Любовта и две прекрасни деца искат още жертви. Но тя би трябвало да е достатъчно умна, че да не се залъгва с това.

Мици слиза на пръсти по стълбите с професионално насочен напред пистолет във все още треперещите си ръце. Не включва лампите, докато не стигне до кухнята. Там щраква ключа. Веднага съжалява, че го е направила. Светлината е като от края на света. Като мълния, изпратена от самия Бог, за да я накаже. Тя се завърта бързо с насочен пистолет, за да провери дали чудовището не се е опънало като кит на дивана.

Няма го.

Слава на Бог за безкрайната Му милост.

Пет минути по-късно Мици вече е съвсем сигурна, че е сама с момичетата. Заключва вратите с резетата и сяда в кухнята, втренчена в мястото, където обичаше да се излежава Алфи. Мястото, където никога повече няма да седне. Пред себе си има бутилка уиски, чаша, пистолет и едно страшно, неясно бъдеще.

34

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Тя е съвсем студена.

По-студена, отколкото Джей Джей е очаквал, че може да бъде човешката плът. Това го очарова. Ченгетата по телевизията го наричат мъртвешко изстиване – онзи стадий на разлагането, който учените означават като алгор мортис .

Горката Ем.

На всеки час телесната ѝ температура спада с градус и половина и сега почти се е изравнила с температурата в неотопляваната стая, където лежи. Нейната стая. Последният ѝ дом. Той отмята косата от призрачно бледото ѝ лице и нежно я прегръща с една ръка. От вътрешността на тялото ѝ се чуват странни звуци. За момент му се струва, че тя диша. Че възкръсва. Той долепя ухо до гърдите ѝ и се вслушва, за да чуе дали сърцето ѝ бие. Нищо. Премества главата си надолу по тялото, гали стройните ѝ бедра, притиска бузата си към гладкия ѝ корем. Сега разбира какво става.

Газовете и течностите в тялото ѝ. Тя може да е мъртва, но в нея все още има живот – микроскопичните обитатели на червата ѝ, все още живи частици от Ем. Живот след смъртта. Той се пита дали все още в мозъка ѝ има мисли – гърчещи се в предсмъртна агония като бактериите в корема ѝ. Дали спомените изчезват изведнъж като сърдечния ритъм, или продължават да съществуват след последното издихание, да гният часове, дни, месеци след смъртта? Той знае, че мозъкът може да се поддържа жив дори когато всички останали органи са мъртви. Може би там пребивава душата?