Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Той трябва да си има някого, да бъде с някого.

В мъждукащата светлина от свещта в голата спалня Джей Джей нежно я съблича, гали с възбудени пръсти гладката ѝ, хладна кожа. Мислите му галопират.

Ем е красива. Дори по-красива в смъртта, отколкото в живота. Устните му жадно се впиват в нейните. Горещият дъх на страстта преминава от устата му в нейната, докато липсата на въздух и възбудата го принуждават да се отдръпне. Тя лежи неподвижно под него, със затворени очи, изгубена в един друг свят, а той седи и ѝ се възхищава. Вглежда се в рожденото ѝ петно и се усмихва. То не я загрозява. Не разваля съвършенството ѝ, каквото и да си мислят другите хора. Нищо подобно.

Той знае какво е това. Само той разбира значението му. Ем е белязана. Избрана за него. Джей Джей никога не е изпитвал такова чувство. Никога не се е чувствал толкова завършен. В покоя и тишината той се пресяга и увива себе си и нея с голям ленен чаршаф. Завива я хубаво. Не му се иска тя да изстива. Не повече отколкото е сега.

Навежда се и я целува по врата, после прошепва в ухото ѝ:

– Dominus tecum , мила моя. Dominus tecum.

Бог е мъртъв! И ние го убихме!

Фридрих Ницше

32

ЛИВАН

Зад гъстата гора от грамадни кедри, под сянката на заснежените Ливански планини, един тухлар прави това, което се предава в рода му от столетия.

Името му е Зиад Кефи. Той е на четиридесет, плешив и дебел. Кожата му е с цвят на печен кестен, потъмняла под изгарящите слънчеви лъчи. Когато се приближава до нажежената пещ, блестящият му от потта корем изглежда така, сякаш всеки момент ще се пръсне. От двайсетгодишния си опит знае, че огънят е достигнал необходимата температура и глината вътре започва да блести като разтопено злато. Той стои отпред и гледа.

От време на време облива чудовищната пещ с вода, за да предаде на тухлите хубав защитен слой. Всяка от тях е оформена на ръка от преданите му работници, всяка носи отличителните им знаци.

Зиад се обръща, за да провери хората си. Така за момент се отдалечава от убийствената жега. Някои размесват глината с вода, други водят воловете, които тъпчат с копита гъстата каша. След като се размеси добре, те ще насипят сместа в дървени калъпи, ще нарежат тухлите с корда и ще ги подредят в предварително подготвената пещ.

Работата е гореща и мръсна. Тежък труд, който изстисква енергията и изсушава органите ти отвътре. Човек за секунди ожаднява до смърт. Зиад чува гласа на брат си зад себе си:

– Готови са да се срещнат с теб. Казаха, че може да дойдеш.

Дани е с десет години по-млад, висок и строен, толкова се различава от Зиад, че човек трудно би повярвал, че са братя.

С мръсната кърпа, вързана около кръста му, Зиад избърсва потта от челото си.

– Значи трябва да им се подчиня. Не пускай никого при пещта.

Зиад се страхува да не би някой да провали работата му или да се нарани. Ако стане нещо такова, тежкò му. Със свито сърце той се привежда, за да мине под ниската тухлена арка, и слиза по стръмното студено каменно стълбище във вътрешността на многовековната сграда, издигаща се насред горичката. Космите на ръцете му настръхват – отчасти заради разликата в температурата. Но главно заради задачата, която трябва да изпълни.

Освен че отговаря за поддържането на пещта, Зиад е единственият, на когото е поверен контролът върху използването на готовите тухли. Макар че той не би нарекъл това, което правят с тях, „съграждане“. Точно обратното. Кожените му сандали пошляпват тихо по пода на тесния подземен тунел, осветен от факли по стените. Той поклаща глава – още не проумява как може някой да прекара толкова дълго време долу, как могат да живеят там.

Коридорът излиза в голяма подземна зала, осветена единствено от свещите, подредени около намиращия се в центъра фонтан. Насред бълбукащата вода има статуя. Висока, със сурово лице. Изобразява светеца основател на манастира. Зиад се прекръства и свежда глава, когато към него се приближават двама монаси с черни раса. По-възрастният държи голям чук в осеяните си със старчески петна ръце; по-младият, на няма и осемнайсет години – три каменни длета. Зиад се пита защо не дават на юношата да носи тежкия чук. Вероятно дори тук мъжете се опитват да демонстрират мъжествеността си.

– Същият ли е? – пита Зиад със страх, че отговорът ще е „да“.

Старейшината не казва нищо, но очите му потвърждават очакванията на Зиад. Старият никога не говори. Повече от половин век не е изрекъл нито дума. Тухларят стиска устни и взема чука от монаха.