Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

142

ФРАНЦИЯ

Монахът излиза от магистралата след беемвето.

За момент се замисля дали наблизо няма летище, дали стачката, за която му каза Карлота, не е свършила вече и те не са наели частен самолет. Така би ги изпуснал. Страховете му се разсейват, когато беемвето излиза на Рут дьо Марсей и завива по табелите за центъра на Монтелимар.

След петнайсет минути през нивите на Югоизточна Франция двете коли попадат в бетонните прегръдки на големия град. Лимузината на Брусар плавно навлиза в едно кръгово движение и излиза на първото разклонение по улица „Сен Гоше“. Уличката е тясна, с магазинчета за сувенири и къщи със затворени кепенци, между които едва има място да мине автомобил.

Ефрем е по-близо, отколкото му се иска – само на три коли зад беемвето. Автомобилите спират, за да пропуснат един разносвач, който прекарва количка, натоварена с бутилирана вода, от единия тротоар на другия. След като минава, беемвето завива надясно и Ефрем продължава след него до „Плeс дьо марш“. Площадът е ремонтиран, но павиран в автентичен стил, с кафенета и магазини, подредени около разположената по периферията му пешеходна зона. Никъде няма място за паркиране.

За изненада на Ефрем, лимузината спира пред ресторант с червени навеси отпред, като задръства пътя. Едуар Брусар слиза, заобикаля и отваря вратата на жена си. Тя му подава ръка и също слиза. Брусар затваря вратата, после двамата влизат в ресторанта, като оставят беемвето. Двамата шофьори пред монаха надуват недоволно клаксони. Вратата на ресторанта се отваря. Един келнер с черна униформа изтичва до беемвето и сяда зад волана. Почти в същия момент задната врата се отваря и от колата слиза висок тъмнокос мъж с черно кожено яке и дънки.

Каракандес .

Полицаят оглежда улицата, докато се разкършва след дългото пътуване. Монахът иска да го види добре, да прецени ръста, теглото, походката и държането му – иска да открие видимите слабости на своя противник. Нo е достатъчно опитен, че да не позволи да го забележат. Затова поглежда радиото и започва да върти копчето, сякаш сменя станциите. През отворения прозорец чува как другите шофьори ругаят богаташа и жена му, оставили на келнера да паркира колата им. Повечето ливанци говорят добре френски и монахът воин не прави изключение. Той чува бръмчене от форсиране и поглежда навън.

Каракандес е изчезнал. Един кратък миг – само за толкова успя да види човека, когото вероятно ще трябва да убие.

143

ЛОС АНДЖЕЛИС

Докато Тайлър Картър крачи нервно напред-назад, вратата на килията се отваря и доктор Дженкинс излиза със загрижено изражение.

– Можете да влезете, но се дръжте внимателно с него – предупреждава той, като дръпва тежката метална врата зад себе си.

– Ще има ли нужда от операция?

– Не. Не ме притесняват физическите рани, заших ги добре. Тревожи ме душевното му състояние.

Картър кимва:

– Каза ли ви някакви данни за себе си? Име, адрес?

– Попитах го, но говореше някакви безсмислици. Изобщо не ме слушаше. Постоянно молеше Бог да му прости. – Дженкинс се опитва да си спомни някои от думите. – „Боже мой, разкайвам се и скърбя“, нещо от този род.

– Това е католическата молитва „Деяние на разкаянието“.

– Католик ли сте?

– От такова семейство съм. Спомням си я от детството, докторе.

Лекарят тръгва, но Картър го спира:

– Искате ли да присъствате на разпита? За мен няма да е проблем. В момента той е тук по свое собствено желание и може да си тръгне когато поиска.

Дженкинс поклаща глава:

– Вие си вършете вашата работа, аз ще си върша моята. Ще отида да се измия и да взема едно кафе. Ще се върна след половин час да го видя.

– Добре.

– А и като се има предвид на какво се е направил, най-добре е да се отнасяте с него като към човек в риск. – Лекарят кимва към гишето за регистрация. – Вече казах на сержанта. Този тип е самоубиец в режим на изчакване.

– Ясно.

Картър изчаква за момент и поглежда през прозорчето на вратата към килията. Този тип изглежда точно така, както си е представял Привидението. Дребен. Незабележим. С вид на страхливец. Логично е мъжът, който убива жени в съня им, да е слаб както физически, така и психически.

Вратата зад него се отваря шумно и той се обръща. Влиза Мици Фалън, с коса като раздърпан захарен памук. Негримирана. Със зеници като главички на топлийки.

– Не казвай нищо – предупреждава тя. – Без язвителни шеги. Знам, че приличам на Джоан Ривърс с махмурлук. Трябва да си благодарен, че съм тук.