Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

– Така е. Благодаря ти.

Тя се навежда и надниква през прозорчето. Поглежда изненадано Картър:

– Този мухльо ли е извършил всички тези убийства?

– Така изглежда. Отишъл на пропуска и издекламирал имената на всички жертви в хронологичен ред, включително Ким Бас.

– Кучи син! Как се казва?

– Избавителя.

– Боже! Откачалка. Вдигна ме от леглото и ме унижи публично заради негодник, който ще пледира невменяемост?

– Досега не съм срещал сериен убиец, когото мога да нарека нормален.

– Да, но малцина са тези, които наричат себе си Избавителя и се предават посреднощ.

Картър замълчава. Мици забелязва странно изражение на лицето му. Сякаш си е спомнил нещо важно, което е трябвало да направи. Изведнъж тя си дава сметка за важността на момента. Картър е на път да направи съдбовна крачка. Крачка, за която се готви от две години. Ако се справи добре, ще издейства смъртна присъда за мъжа от килията и кариерата му ще продължи в постоянен неукротим възход. Ако сбърка и лудият, представящ се като Избавителя, се измъкне по члена за невменяемост, цялата му слава безцеремонно ще отиде на боклука.

– Какво ще кажеш да вземем по едно кафе? – неочаквано предлага Картър. – Може и да закусим нещо.

– Какво? – не може да повярва на ушите си тя.

Той се усмихва:

– Току-що реших, че не съм готов за този разпит. – Посочва килията. – Той вече се показа. Какво ще направи сега? Ще се прибере вкъщи, сякаш нищо не се е случило? Ако го направи, поне ще знаем къде живее Избавителя. Не, преди да влезем и да повдигнем обвинения, искам да знам кой е той, как разсъждава и какво го е направило такъв, какъвто е. Е, отиваме ли за кафе?

144

ФРАНЦИЯ

Едуар и едрият възрастен собственик на ресторанта явно се познават отдавна.

След серия прегръдки, усмивки и ръкостискания, тримата се настаняват на една маса и оберкелнерът им донася менютата. Стомахът на Ник обаче, макар и празен, е стегнат от безпокойство. Това отбиване за обяд е лудост. Сам не може да повярва, че се съгласи. Поне възрастният учен и жена му изглеждат спокойни. Може би похапване за един час е за предпочитане пред инфаркт някъде по пътя.

– Казах на Жан-Пол, че бързаме – обяснява Едуар. – Обеща да получим два от най-вкусните му специалитета до по-малко от половин час.

Собственикът удържа на думата си. Шотландската сьомга в сос терияки е най-вкусната риба, която полицаят е опитвал, а равиолите де Роман 17с емулсия от домашен гъши дроб биха разколебали и най-заклетия вегетарианец.

Едуар Брусар оставя тлъст бакшиш и след още прегръдки и сбогуване тримата отново излизат под яркото слънце. Собственикът дава на Едуар ключовете и му казва, че колата е паркирана на пет метра от заведението, точно зад ъгъла, на улица „Бувери“. Изпраща ги до пресечката, следват още прегръдки.

Ник не спира да се оглежда и държи ръката си на сантиметри от беретата на Гория.

– Имате ли нещо против? – Брусар му подава ключовете. – Бихте ли покарали един час. – Потупва се по корема. – Май малко прекалих с яденето и виното.

Полицейският инстинкт на Ник го подтиква да каже „не“. С една ръка на кормилото и една на пистолета не можеш да се отбраняваш качествено, но пък вероятно е по-безопасно от това да те вози някой пиян.

– Добре – отговаря той, – но ще трябва да ме упътвате.

– На таблото има навигационна система. Нагласена е за крайната ни цел.

Ник взема ключовете, а семейство Брусар се качват отзад повече от доволни, че си имат и шофьор. Колата е автоматик и след като накланя седалката назад, Ник се настанява доста удобно зад волана. Задната камера за паркиране и свръхчувствителните предни и задни сензори му помагат да измъкне беемвето от двете коли, между които е притиснато. После той оставя сателитната система да го изведе през лабиринта от улички на „Рут дьо Валанс“, където компютърът услужливо го предупреждава, че след три километра има радар.

Мощният шестлитров двигател на беемвето плаче да даде малко повече газ, но Ник прилежно спазва ограничението на скоростта. Едуар му помага с дребни монети, за да преминат през пунктовете за плащане на магистрала А7, после се обляга назад и взема ръката на жена си в скута си. В огледалото Ник вижда, че са задремали. Няма нищо лошо – остават им още около два часа и двеста километра до целта. Поспете добре – мисли си той, като съжалява, че не може да направи същото.

Километрите си минават и след час и нещо Ник осъзнава, че съпрузите Брусар явно ще спят през по-голямата част от пътя.