Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

12Шабат – седмият, последен ден от еврейската седмицата, събота – б. р.

135

ФРАНЦИЯ

Тримата тръгват на север от летището и след около два километра се вливат в бързо движещия се трафик на запад по магистрала А8. През затъмнените стъкла на беемвето Ник вижда табели за градове, чиито имена са му познати: древното пристанище Антиб, датиращо от пет века преди Христа; Кан, където се провежда световноизвестният филмов фестивал; Сен Тропе, любимо място на най-големите богаташи в света.

Едуар съобщава интересни факти за всяко градче, покрай което минават:

– Знаете ли откъде идва името Сен Тропе?

Ник се опитва да налучква:

– Сигурно някой светец го е основал или е живял там.

– Trés bon 13 . Мъченикът свети Трофим бил обезглавен в Пиза по времето на Нерон. Тялото му било поставено в прогнила лодка – заедно с един петел и едно куче – и пуснато в морето. Теченията го изхвърлили тук.

– Петел и куче ли? Надявах се на малко по-романтична история.

– В Сен Тропе има много романтика – настоява Урсула. – Коко Шанел, Елза Скиапарели – градът е виждал много знаменитости. И разбира се, Брижит Бардо.

Лицето на Едуар грейва:

– Ах, Брижит! Доказателство, че Бог е създал жената.

На предните седалки двамата съпрузи се пресягат и се хващат за ръце. За момент Ник си спомня Каролина. Тя обичаше да прави така, докато пътуват с колата. После двамата поглеждаха назад към Макс в бебешкото му столче, повтаряха си колко е красив и си фантазираха какъв ще стане, когато порасне, и с какво ще се занимава.

– Как се запознахте? – Ник задава въпроса не толкова защото наистина го интересува, а за да разсее мрачните си мисли.

– Ние ли? – Едуар се усмихва и прошепва нещо на френски.

Двамата стискат още по-силно ръцете си.

– Добре – казва ученият, – жена ми е съгласна да ви разкажа. Видях гърдите ѝ и така се влюбих.

– Моля? – Ник се ококорва.

– Баща ми имаше клиника за пластична хирургия в Ница и Урсула беше негов пациент. Видях нейни снимки и си казах, че искам тази красавица да бъде част от живота ми.

– Значи медицината ви е наследствена професия.

– Не, само баща ми беше медик. Работеше в Ница и въпреки че бяха разведени с майка ми, винаги се е грижил за нас и поддържаше връзка. Той беше моето вдъхновение.

– Но сте отгледан от майка си, така ли?

– Oui . Бяхме много близки. Татко работеше постоянно, почти не го виждах. Майка ми беше италианка. За съжаление почина, Бог да я прости. Та, след като се разведоха, тя се върна в Рим, където е родена и има роднини. От седемгодишен съм живял там.

Ник започва да изпитва симпатия към учения.

– Като французин ли се чувствате повече или като италианец?

– Французин, разбира се – засмива се Брусар. – Но много обичам и Италия. Преживях прекрасни години в университета „Сапиенца“ в Рим и имам отличие от тренировъчното училище на карабинерите, което не е малко постижение за едно френско момче, макар че тогава вече имах двойно гражданство. В онези дни владеенето едновременно на френски и италиански те правеше много популярен сред момичетата.

– Предполагам, че още е така.

– Вероятно. И така, завърших магистратура по биология и спечелих стипендия за Оксфорд.

– Оксфорд в Англия?

– Да. Но британските момичета не се впечатлиха толкова много от мен. Младите мъже, които учат генетика, не са и наполовина толкова интересни, колкото тези, които следват изобразително изкуство.

– Нали знаете, че англичаните и французите не се погаждат много? – вмята Урсула.

– Мислех, че Европа е едно голямо щастливо семейство.

– Никак даже. Французите мразят англичаните – смятаме ги за недодялани. Англичаните мразят французите – мислят ни за надменни. Холандците мразят белгийците, защото смятат, че територията им е тяхна; белгийците мразят холандците, защото са грубияни и готвят ужасно. А всички мразят германците.

Тримата се разсмиват. Едуар продължава разказа си:

– През по-голямата част от кариерата си работех в отдела за научни изследвания на карабинерите, но от време на време идвах във Франция при баща си. Точно при едно такова посещение срещнах Урсула и осъзнах, че искам да прекарам живота си с нея.

– Известно време живяхме в Италия – обяснява тя, – но аз съм французойка и Ница винаги е била мой дом.

– Мой също – подема Едуар. – Когато почина, татко ми остави къщата и бизнеса си, затова се върнахме тук.

– И сега правите пластични операции?