Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Или може би искаш тази чест да се падне на теб? Един куршум в главата на злата жена? Може би ще ти бъде полезно. Ще преживееш катарзис. Ще изградиш характер.

Анвар се сви.

— Аз съм счетоводител. Нямам кураж за това.

— Добре, добре. Просто исках да ти предложа.

Уолър се обърна към един от хората си.

— Паскал, доведи жената, за да се изправи срещу мъжа си, когото е опозорила.

Паскал — дребен, спретнат мъж на трийсет и няколко години — излезе от една странична врата. Няколко секунди по-късно вратата се отвори отново и Анвар видя главата на жена си да наднича иззад касата. При обичайни обстоятелства кожата й беше още по-тъмна, отколкото на съпруга й. Сега обаче изглеждаше смъртно бледа, а очите й бяха разширени от ужас.

— Проклета кучка! Дявол такъв! Виж какво направи! Ти си… ти си…

Анвар остана с отворена уста, когато вратата се отвори по-широко и Паскал влезе в стаята, като държеше отрязаната глава за тъмната й коса. Паскал не се усмихна, когато видя ужасеното лице на съпруга й. Просто стисна главата по-здраво и я вдигна, както му беше наредил по-рано работодателят му.

— Госполи. Господи. Не, не, не може да бъде.

Анвар погледна първо към Уолър, а после отново към главата на жена си.

— Не може да бъде!

— Може, Анвар. Може. А ти сега можеш да се върнеш на работа и да бъдеш щастлив.

Анвар отново се разхлипа, но след няколко секунди се овладя, вдигна очи и въздъхна тежко, но с облекчение.

— Благодаря ви, мистър Уолър. Аллах да ви благослови.

— Нямам нужда от благословията на твоя Аллах, Анвар — каза Уолър, вдигна пистолета си и го насочи към главата на мъжа.

Погледът му се фокусира първо върху мерника, а после върху крайната цел.

Анвар подскочи.

— Но вие казахте, че…

— Излъгах.

Куршумът се заби в главата на нещастника. Уолър се прицели за втори път и стреля отново, като вкара втория куршум точно отляво до първата входна рана. След това остави пистолета на масата и спокойно си наля още един пръст уиски. Бавно отпи, прекоси стаята и се обърна при вратата, за да погледне двама от другите си подчинени. Тонът му беше укорителен.

— Този път не забравяйте, че човек, който тежи сто килограма, трябва да бъде потопен с двойно по-голяма тежест, за да остане под водата.

— Разбрано, мистър Уолър — отговори нервно един от мъжете.

— И разтопете проклетия пистолет.

— Веднага, сър.

— И, Паскал? Искам да се отървеш от това — добави той, като посочи женската глава. — Благодаря ти.

Уолър излезе и се качи в черен брониран Хамър, който потегли в момента, в който си сложи предпазния колан. Пред него се движеше още един хамър, а отзад — кадилак ескалейд.

Уолър беше открил, че „довереният“ му счетоводител е натрупал солидна сума, отклонявайки средства от масивните му парични потоци. Кражбата беше дребна — по-малко от десета от процента — и не беше причинила финансова вреда на Уолър, но действията на счетоводителя бяха непростими. Не можеше да ги остави безнаказани, защото това щеше да бъде проява на слабост. В работата на Уолър конкурентите и подчинените му винаги бяха нащрек за такива признаци. И ако откриеха пукнатина в бронята му, шансът да напусне този свят нарастваше с хиляда процента. Уолър беше усвоил този урок много добре, защото самият той беше влязъл в бизнеса точно по същия начин преди много години. Наставникът му беше оставил без последствия едно дребно провинение — и три месеца по-късно беше станал храна за вълците в северозападната част на САЩ, а Уолър беше заел неговото място. През следващите две десетилетия всяко предателство биваше наказвано. Не изпитваше желание да бъде изяден от вълци. Предпочиташе той-да е хищникът.

Уолър се обърна към мъжа, който седеше до него. Алън Райс беше на трийсет и девет и беше завършил престижен университет в Англия, но беше изоставил академичната си кариера, за да помага на Уолър да управлява империята си. Някои хора просто бяха привличани от тъмната страна, защото единствено там можеха да живеят така, както искат.

Райс беше слаб, а косата му беше преждевременно побеляла. Макар че чертите му бяха деликатни, имаше твърд характер, а умът му беше остър като бръснач. Хора като него рядко се задоволяваха да бъдат нечия дясна ръка. Но Райс беше помогнал на Уолър да утрои бизнеса си за кратко време, така че той му беше възложил допълнителни отговорности, които съответстваха на таланта му. Уолър беше единствената незаменима фигура в своя бизнес, но вече беше наближил моментът, в който нямаше да може да го управлява без Райс.