Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— А кое е най-хубавото?

Гъстите вежди на Малъри трепнаха от удоволствие.

— Вилата е точно до тази, в която ще отседне Кукин.

Евън Уолър се облегна на стола зад бюрото си и за пети път прегледа отчета за приходите и разходите. Обичаше числата; пъргавият му ум лесно се справяше дори с най-сложните параметри, които се криеха зад тях, и извличаше точни заключения. Той взе решение, изправи се, наля си един пръст уиски „Макалън“ и го изпи на един дъх. После остави чашата, взе пистолета и се обърна към мъжа, завързан на стола срещу него.

— Какво да правя с теб, Анвар? Кажи ми.

Гласът му беше плътен и оцветен с нюанси, които издаваха източноевропейския му произход. Говореше като баща, разочарован от пакостите на детето си.

Анвар беше нисък, пълен и отпуснат мъж, свлечен на стола с вързани ръце и крака. Лицето му беше кръгло, а кожата му при обичайни обстоятелства щеше да бъде светлокафява, но сега по скулите, челото и долната му челюст синееха следи от удари. От лявата страна на лицето му до разкъсаната ноздра минаваше следа от нож. Кръвта от раната се беше съсирила и почерняла. Тъмната му коса изглеждаше лъскава от потта на страха.

— Моля ви, мистър Уолър. Моля ви. Никога повече няма да се повтори, заклевам се.

— Да, но как мога да ти се доверя отново? Кажи ми. Искам да намеря начин. Ценя услугите ти, но наистина трябва да съм сигурен, че мога да ти вярвам.

— Тя беше. Тя ме накара.

— Коя? Разкажи ми.

От устата на Анвар се проточи кръв, която прокапа на панталона му, преди той да отговори.

— Жена ми. Тази кучка харчи пари, като че ли извират. Вие ми плащате добре, но на нея никога не й стигат. Никога!

Уолър седна срещу пленника, остави пистолета и го изгледа с любопитство.

— Значи Жизел те е накарала? Да откраднеш от мен, за да покриеш нейните разходи?

Той плесна с ръце. Звукът прозвуча като изстрел и Анвар неволно се сви.

— От самото начало се съмнявах в нея, Анвар. Помниш ли, казах ти още тогава?

— Помня, всичко помня. Бяхте прав, както винаги. Ако не беше тя, никога нямаше да направя тази ужасна глупост. Толкова гадно се почувствах! Стана ми гадно, защото вие винаги сте били толкова добър към мен. Като баща. По-добър от баща.

— Но ти си мъж. И си мюсюлманин. Би трябвало да можеш да контролираш жена си. Така повелява вашата култура. Вашата вяра.

— Да, но тя е бразилка — възкликна Анвар, все едно това обясняваше всичко. — Дявол в женска кожа! Разпътна и зла! Никой не може да я контролира. Опитах се, но тя ме наби. Мен! Собствения си мъж! Нали виждате следите?

Уолър кимна.

— Е, тя наистина е доста по-едра от теб. Но ти все пак си мъж, а аз мразя мъже, които проявяват слабост.

— Освен това ми изневерява с други мъже. И жени!

— Отвратително — каза разсеяно Уолър. — Знаеш ли къде е в момента?

Анвар поклати глава.

— Не съм я виждал от цяла седмица.

Уолър се облегна и разпери ръце.

— Ако я намерим, какво предлагаш да направим?

Анвар се изплю на циментовия под.

— Да я убиете, това предлагам!

— Значи по същество предлагаш нейния живот в замяна на своя?

— Заклевам се, мистър Уолър, никога не би ми хрумнало да ви измамя. За всичко е виновна тази кучка. Тя ме накара. Направо ме побърка. Трябва да ми повярвате. Трябва!

— Вярвам ти, Анвар, вярвам ти.

Уолър се изправи, приближи се до него, вдигна юмрук и го стовари в лицето на Анвар, което вече беше подуто от удари. Дребният мъж се свлече настрани, задържан на стола само от въжетата, с които беше вързан. Уолър сграбчи мазната му коса надигна главата му.

— Вече си получи подобаващото наказание. Ти си ценен за мен. Много ценен. Не мога да си позволя да те загубя. Но това е единственият път, когато ще ти простя, нали разбираш?

От устата на Анвар се стичаше кръв, когато отговори:

— Разбирам. Кълна се, че разбирам. Благодаря ви. Не заслужавам тази милост.

Той се разхлипа.

— Мъжете не плачат, Анвар, престани веднага!

Анвар преглътна последния си хлип и вдигна очи. Дясното беше подуто, а лявото — почти затворено.

Уолър се усмихна.

— Виж, ще ти разкрия нещо. Сигурен съм, че ще ти хареса. Открихме жена ти. Жизел е при нас.

— При вас? — попита изумен Анвар.

— И съм напълно съгласен с теб. Тя наистина е дявол в женска кожа. Жена, създадена от Господ, за да побърква мъжете. Искаш ли да я видиш и да й кажеш какво мислиш за нея, преди да я убием?

— Много ще се радвам — измърмори Анвар, но не звучеше особено въодушевен.