Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Уолър стисна ръката си, облечена в ръкавица. Райс забеляза движението му и попита:

— Силен откат от пистолета?

— Не. Просто си мислех кога за последно съм убивал.

— Албърт Клемънтс — каза делово Райс. — Представителят ти в Австралия.

— Точно така. Винаги се чудя. Плащам им изключително добре, но явно никога не им е достатъчно.

— Когато имаш хиляди, искаш да имаш стотици хиляди. Когато имаш милиони, искаш десетки милиони.

— Сигурно си мислят, че съм глупак, щом се опитват да ме изиграят.

— Не. Просто си мислят, че са по-умни от теб.

— Ти мислиш ли, че си по-умен от мен, Алън?

Райс погледна назад към сградата, която бяха напуснали.

— По-умен съм от мъжа, когото уби току-що — най-малкото поради факта, че нямам желание да убиеш и мен. А точно това ще се случи, ако се опитам да те измамя.

Уолър кимна, но не изглеждаше убеден.

Райс се прокашля и смени темата:

— Чувал съм, че в Прованс е много красиво по това време на годината.

— Почти няма време, когато в Прованс да не е красиво.

— Често ли си бил там?

— Майка ми беше французойка от един малък град, който се казва Русийон. Прочут е като едно от най-големите находища на охра в света. Много известни художници като Ван Гог са ходили там, за да се сдобиват с бои за палитрата си. И за разлика от много други населени места в Прованс, къщите не са от бял или сив камък, а са в ярки цветове — червено, оранжево, кафяво и жълто. Ако бях художник, щях да се заселя в Русийон и да го рисувам, като използвам само естествените му цветове. С майка ми бяхме много щастливи там.

— А после ходил ли си?

— Не и в Русийон.

— Защо не?

— Баща ми умря там, когато бях на дванайсет.

— Как?

— Падна по стълбите и си счупи врата.

— Случайно ли?

— Така решиха всички.

Райс го погледна стреснато.

— Не беше ли случайно?

— Нищо не е случайно.

— Значи майка ти…

Уолър хвана тясното рамо на Райс с голямата си ръка и го стисна.

— Не съм казал нищо за майка ми, нали? Тя беше добра и мила жена. Дори не би си помислила за такова нещо с чистата си душа.

— Да, несъмнено. Сега разбирам.

Очите на Уолър сякаш потънаха по-навътре.

— Наистина ли разбираш, Алън?

Той отдръпна ръката си и извади една бележка от джоба си.

— Разбрах, че в съседната вила ще живее някаква млада американка.

— Току-що го научихме. Но се съмнявам, че тя ще представлява заплаха.

— Не, не, Алън. Все още няма как да знаем какво ще представлява, нали? Самата й близост е достатъчно основание, за да повдигне някои въпроси, не мислиш ли?

— Така е, прав си. Ще я проуча основно. Значи ще отидеш до Русийон, така ли? Далеч ли е?

— В Прованс всичко е близо.

— Значи ще отидеш?

— Може би.

— Внимавай да не ти се случи нещо и на теб.

— Не се тревожи за мен, моля те. Баща ми беше лекомислен и слаб. Синът му не е.

— Говорил си с нея, нали? — попита Франк.

Шоу вдигна очи от документите, които четеше.

— С кого?

— Не се прави на ударен. С Кейти!

— Как разбра?

— От няколко дни си заврял главата си в пясъка. Ако знаех, че ще се държиш така, изобщо нямаше да ти дам номера й, дявол да го вземе. Как ти се стори тя?

— Добре.

— За какво си говорихте?

— А теб какво те интересува, по дяволите?

— Не ме интересува. Забрави. Да се върнем към Евън Уолър.

— Планът не ми харесва — каза Шоу. — Има прекалено много дупки.

Франк го изненада, като кимна в знак на съгласие.

— И аз така мисля. Какво предлагаш?

— Да го опростим. По време на мисия всичко и бездруго се усложнява от само себе си. Когато започнеш просто и нещата се усложнят, все още можеш да се справиш. Но когато започнеш сложно и всичко отиде по дяволите, не става — защото прекалено много неща могат да се объркат.

— Знаем адреса му в Монреал, но не можем да го ударим там, защото нямаме разрешение отгоре. Мястото е твърде открито и има прекалено голяма вероятност за косвени жертви, а и той никога не се движи по план. Действа като призрак — постоянно променя маршрута и навиците си.

— Значи в Прованс трябва да открием такъв момент, в който той ще се движи по план, а вероятността за странични жертви ще е минимална — каза Шоу.

Двамата сведоха поглед към плана на вилата, в която щеше да отседне търговецът на човешка плът. На стената имаше плазмен екран с още данни, включително всички пътища, които водеха към набелязаната цел.

Франк натисна един бутон на контролния пулт върху масата пред себе си и на големия екран се показаха няколко снимки.