Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Една вечер седеше сам в някакво бистро срещу Люксембургската градина, което Ана Шмит обичаше. С нея се бяха разхождали из парка, хванати за ръка, бяха гледали как децата пускат дървени лодки в големия фонтан и бяха седели на пейките, за да наблюдават минувачите. Сега той не можеше да се върне в парка, защото го смяташе за свещено място, където не биваше да стъпва отново. Но се беше приближил достатъчно, за да види цветята отдалеч. Не можеше повече, преди гърдите му да започнат да се стягат, а очите му да се пълнят със сълзи.

Току-що беше дал поръчката си и оглеждаше бистрото маса по маса. Имаше този навик от десетилетия и за него това беше също толкова естествено, колкото да си поема въздух. И сега рязко си пое въздух, защото я видя на вратата, която отделяше едната половина на заведението от другата.

Кейти Джеймс не изглеждаше толкова слаба, колкото при последната им среща, което беше добре. Естествено русата й коса, която тогава беше боядисана в тъмен цвят и стърчеше на всички посоки, сега беше пораснала и стигаше почти до раменете. Носеше бяла пола, обувки със средно високи токове и тъмносиня блуза с дълги ръкави. Никога не я беше виждал с блуза без ръкави — най-вече заради белега от куршум в горната част на лявата й ръка.

Докато крачеше към него, той забеляза, че гримът й не покрива съвсем тъмните кръгове под очите. Беше красива жена и много от мъжете в бистрото се обърнаха след нея, като предизвикаха гнева на собствените си дами. Но очевидно един поглед към Кейти Джеймс, докато прекосяваше помещението, си струваше този риск.

Тя не изчака да я покани, а просто седна срещу него.

— Добре изглеждаш — отбеляза тя и погледна косата му по-внимателно. — Бели коси ли имаш?

— Малко. Ти обаче си се възстановила напълно. Качила си няколко килограма, от които имаше нужда. Но на мен ми харесваше с тъмна стърчаща коса.

Той замълча за момент.

— Как ме намери? — попита той и отговори на собствения си въпрос. — Франк. Защо се намесва? Досега никога не се е интересувал от личния ми живот.

— Според мен не го е правил, преди да убият Ана.

— Той ми каза, че си му се обаждала.

— Нямаше да се наложи, ако ти ми се беше обадил.

— Съжалявам, че те изоставих така внезапно.

— Ние не бяхме обвързани. Ти си голямо момче, а аз съм голямо момиче. Само едно нещо ме притесняваше — не знаех дали изобщо си жив. Точно затова се обадих на Франк. За да проверя дали си добре.

Шоу се почувства още по-неудобно.

— Ами добре съм. Отново работя. Всичко е наред. Нали ти казах по телефона?

— Исках да видя с очите си.

Той сведе поглед към масата.

— Вечеряла ли си?

— Не съм гладна.

Отказът й да вечеря с него го изненада и това пролича на лицето му.

— Кейти…

Тя се изправи. Очите им се срещнаха.

— Успех, Шоу.

Кейти се поколеба още една секунда — достатъчно той да каже нещо, за да я задържи. Но той не го направи.

Тя се обърна и си тръгна.

Шоу остана неподвижен в продължение на няколко секунди, докато в душата му се водеше мащабна битка. Накрая хвърли няколко евро на масата, забърза навън и огледа оживената улица в двете посоки.

Но Кейти вече беше изчезнала.

Минаваше полунощ, когато Реджи слезе на пръсти в библиотеката в Хароусфийлд. Дъждът барабанеше по прозорците, а надолу по комина нахлуваше студен вятър и захранваше с кислород угасващия огън в камината. Тя затвори вратата след себе си, седна на дългата маса и отвори една папка. След това се зае да проучва смъртоносната кариера на Фьодор Кукин на светлината на една-единствена настолна лампа — може би за стотен път. Зверствата му не се бяха променили, разбира се, но се бяха загнездили още по-дълбоко в съзнанието й. Можеше да рецитира статистическите данни по памет; беше запомнила лицата на жертвите му, които заемаха страница след страница. Образите на масовите гробове, открити дълго след като извършителят беше избягал от мястото на бруталните си жестокости, сякаш бяха прогорени върху ретината й.

Реджи взе една зърниста черно-бяла снимка — всички снимки бяха такива, все едно насилствената смърт никога не можеше да бъде цветна — и се загледа в лицето на нея. Полковник Хубер имаше своя Давид Розенберг и своята фрау Кох — снимки, които Реджи беше подбрала сред безброй други, за да му ги покаже в момента на смъртта му. Е, Фьодор Кукин също имаше доказателства за безумната жестокост, от която сякаш бяха обладани всички тези изверги.

На снимката, която гледаше в момента, се виждаше мъж с непроизносима фамилия. Не беше нито особено богат, нито с някакви особени връзки. Беше живял почти на хиляда километра от столицата Киев. Беше обикновен земеделец с голямо семейство и трябваше да работи по цял ден, за да го издържа. Престъплението му срещу държавата се заключаваше в това, че беше отказал да издаде приятелите си на КГБ и в частност на Фьодор Кукин. Наказанието му беше да бъде залят с бензин и запален пред очите на съпругата и децата си. Беше изгорял до кости, докато те бяха принудени да го гледат и да слушат писъците му.