Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Понякога не знаеш какъв късмет имаш, Шоу — промърмори той.

Фьодор Кукин беше умен човек — много по-умен, отколкото си мислеха всички. Не само че беше излязъл по-умен от професор Малъри, но и беше изпреварил Реджи и нейния отряд в Прованс. Наказанието за този провал беше сурово. Реджи вторачено гледаше труповете на Уит и Доминик. Главата на Уит липсваше; Доминик вече нямаше лице.

Реджи беше принудена да падне на колене на пода в мразовитата стая, където я обградиха Кукин и хората му. Този път наистина нямаше къде да избяга. Тя вдигна поглед към издълженото му жестоко лице, докато той я галеше по брадичката. Щеше да го нападне, ако ръцете и краката й не бяха вързани. Тя се съсредоточи върху труповете на убитите си партньори, така че да не усеща докосването на чудовището.

Кукин се засмя — самодоволен, дълбок смях, който сякаш ехтеше в продължение на няколко минути.

„Наистина ли мислеше, че ще бъде толкова лесно? — попита я той. — След толкова много години, през които съм се пазил именно от подобен капан, наистина ли мислеше, че някой като теб ще успее да ме хване? Ти си аматьорка, изпратена да изпълни задача за професионалист.“

Докосването му се превърна в рязка плесница, която събори Реджи назад, така че удари главата си в циментовия под. Той веднага я дръпна за косата. Лицето му почти докосваше нейното, когато каза:

„Кажи ми името си. Кажи ми истинското си име.“

„Защо?“ — простена тя.

„Защото обичам да знам тези неща.“

„Няма.“

Той я удари по устата с пистолета си, като разклати два зъба и счупи трети. Тя усети вкуса на собствената си кръв и преглътна натрошения зъб.

„Не.“

Той отново я удари в стомаха и тя се преви на две. Той настъпи дясната й ръка, като й счупи два пръста. След това отново стовари крак, този път върху лявото й коляно.

„Веднага!“

„Реджи“ — простена тя, докато кръвта се стичаше по лицето й.

„Реджи коя?“

„Реджи Кемпиън.“

„Е, Реджи Кемпиън, сега ще разбереш.“

„Какво ще разбера?“

„Как се чувства човек, докато умира в красивия Прованс.“

Той направи знак на един от хората си и той се доближи с една туба. Миг по-късно Реджи усети вкуса на бензина, който се излизаше върху главата й, запушваше й носа, пареше в очите й.

Искаше да бъде смела. Но се чу как крещи:

„Не, моля те! Недей!“

Беше като малко дете. Жалка и слаба.

Кукин се усмихна, извади кибритена клечка от джоба си, драсна я в тока на обувката си и я вдигна пред очите на Реджи.

„Не!“ — извика тя.

„Наистина очаквах, че ще се окажеш по-достоен противник, Реджи.“ — каза Кукин.

„Не, моля те, не ме убивай!“

„Този път чудовището ще победи, Реджи Кемпиън“ — заяви той.

После пусна кибритената клечка на главата й и тя избухна в пламъци.

С писък, заглушен единствено от завивките върху главата й, Реджи изхвърча от леглото и падна на пода, като се извиваше и усукваше, за да се пребори с въображаемите пламъци. После се опомни, спря и лежа неподвижно в продължение на няколко минути. Успя да пропълзи до банята, за да повърне в тоалетната, после се просна по гръб на хладните плочки.

Остана там, като дишаше тежко и чакаше пристъпите на гадене да преминат. Най-сетне с мъка се изправи на крака, отде с олюляване до прозореца и погледна навън, към полята на Хароусфийлд. С приближаването на мисията предпочитате да прекарва все по-малко време в имението и все повече — в апартамента си. Сексуално енергичната двойка на горния етаж обаче все още не беше задоволена, така че беше дошла да спи тук.

И въпреки това, докато потегляше от Лондон, беше усетила и пробождането на завистта. Кога за последно правих секс? Доста е жалко, че дори не мога да си спомня.

Дъждът беше отминал, но въздухът си оставаше хладен. Реджи отвори прозореца и погледна навън, като дишаше дълбоко, за да отмие гадните последици от кошмара.

Сънувам кошмари за този тип още преди да съм го видяла на живо. Това не е добре, Реджи. Това не е никак добре.

А най-лошото беше моментът с труповете на Уит и Доминик. Страховете й не биваше да се превръщат в причина те двамата да умрат. Трябваше да подреди нещата в главата си.

Тя облече дънки, маратонки и износен суичър с надпис „Оксфорд“ и се измъкна от имението през задната врата към кухнята. Не беше сигурна дали Уит се е прибрал вкъщи, или е останал да спи тук. Във всеки случай не искаше нито той, нито някой друг да я вижда в това състояние. Трябваха й само няколко минути, за да стигне до старото гробище, а след това само няколко секунди, дори в тъмното, за да открие надгробния камък на Лора Р. Кемпиън. Тя застана пред него с ръце в джобовете.