Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Да кажем, че се справям добре — отговори скромно Шоу. — Можем да разговаряме на английски, ако предпочитате, въпреки че френският ви е много по-добър от моя.

Тя изглеждаше едновременно доволна и облекчена. Поведението и тонът й незабавно се промениха и британският й акцент звънна ясно и силно, когато отговори:

— Много мило от ваша страна. Ходя на уроци от цял месец, за да си оправя произношението, но все още не е както трябва. Французите говорят толкова красиво, толкова благозвучно, не мислите ли? А в същото време от езика им направо ми пресипва гърлото.

— И на мен.

— Както и да е, след като вилата е празна, можех да ви заведа да и хвърлите един поглед, но знам ли… не искам да нахълтаме и да заварим мистър Уолър по долни гащи — засмя се тя.

— А, значи се казва Уолър?

Жената изглеждаше съкрушена.

— Олеле, какво направих. Добре, така се казва наистина, но недейте да го разпространявате. Работата ни наистина изисква дискретност.

— Разбира се. Нито дума. Благодаря ви.

Той се върна до хотела си в Горд, който имаше и спа център. Горд беше на ръба на платото Воклюз, с изглед към долината на Люберон и хълмовете зад нея, и до него можеше да се стигне още по-бързо пеш от вилите в подножието на скалите по изсечените в тях стъпала. Пътят с кола беше доста по-заобиколен и включваше голям брой остри завои. Самото село, от бели и сиви каменни къщи, беше притиснато в скалите като пчелна пита. Имаше две най-високи точки: камбанарията на католическата църква и средновековният замък, в който сега се помещаваше местната администрация.

Шоу се обади на Франк, за да му докладва. Откакто беше пристигнал, методично беше проучил всички по-важни сгради в селото. Вероятно вече познаваше Горд по-добре от повечето му дългогодишни жители. Двамата с Ейми Крофърд трябваше да се срещнат на следващия ден, но поддържаха контакт още от момента, в който Шоу беше кацнал в Прованс.

В селото имаше много ресторанти и Шоу се разходи покрай тях, като четеше менютата, отпечатани на бяла хартия и забодени отвън на стените. Накрая избра „Кафе л’Естамине“ в центъра и си поръча обяд и чаша вино.

Усмивката му угасна, когато я видя да влиза. Макар че бистрото беше пълно с туристи, по някаква причина той веднага разбра, че това е американката, за която му беше разказала агентката по недвижимите имоти: млада, красива и заможна.

Изглежда, нямаше трийсет години. Беше с руса коса на кичури, но едва ли беше блондинка по рождение. Кожата й беше с бронзов загар, а по раменете й се виждаха няколко петънца с размера и цвета на зърна кафе. Носеше лятна рокля с четвъртито деколте, което разкриваше част от гърдите й; дългите й тесни стъпала бяха обути в кожени сандали. Шоу я видя единствено в профил, докато я водеха към масата й. Но когато оставяше чантата си на съседния стол, тя за момент се обърна в анфас към него.

Очите и мозъкът на Шоу сякаш се разфокусираха за момент, което го стресна — все едно мозъкът му беше очаквал зениците му да регистрират нещо друго, а не това, което бяха видели току-що. Но всъщност не знаеше защо изобщо бе имал някакви очаквания. Лицето й не беше съвършено. Носът й беше леко дълъг и тънък; очите й бяха малко големи за това лице, а страните й — твърде плоски. Но по някакъв начин всички тези черти, взети в своята цялост, я правеха далеч по-забележителна, отколкото ако бяха съвършени всяка за себе си. Тялото й беше атлетично; раменете й бяха добре развити, а краката й — дълги и оформени, особено прасците, сякаш цял живот беше катерила височини. Тъй като беше слаба, изглеждаше по-висока от своите около сто и седемдесет сантиметра, но все пак му се струваше дребничка. Но тъй като самият Шоу беше висок почти два метра, общо взето, почти всички останали, с изключение на баскетболистите, му се струваха ниски.

Той продължи да разсъждава и накрая достигна до извода, че причина за сепването е един необясним факт: въпреки че очевидно беше млада, тя изглеждаше и стара — макар и не физически, разбира се.

Изглежда твърде сериозна за толкова млада жена.

Макар че беше приключил с обяда си, Шоу беше обзет от любопитство и реши да остане, като си поръча кафе и ягодово сорбе. На два пъти му се стори, че тя поглежда към него, но може би само така си въобразяваше. Накрая все пак плати и си тръгна. Ако се беше обърнал на прага, щеше да се сдобие с неопровержимо доказателство, че наистина го е забелязала: защото очите й останаха приковани във вратата дълго след като той я затвори зад гърба си.