Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Шоу кимна в знак на одобрение.

— И после към следващата задача — каза той.

— И моят живот е такъв — отвори тя и хвърли поглед към него.

— Какво? — попита той, когато забеляза колебанието й.

— Чух един слух. Оттогава се питам дали в него има някаква истина.

Шоу я погледна с любопитство и повтори:

— Какво?

— Наистина ли си прострелял Франк Уелс в главата?

— Не можахме да постигнем съгласие по един въпрос — отговори той.

Тя се усмихна.

— Харесва ми как работиш.

— Всъщност, ако не обръщаш внимание на стоте килограма гняв и комплекси, Франк не е лош човек — добави той.

— Наистина ли?

— Не, всъщност не — каза Шоу.

На следващия ден Шоу с интерес проследи как тайнствената млада дама пазарува в Горд. Мъже от всякакви възрасти също я проследиха, докато минаваше покрай тях със сламената си шапка и роклята до коленете, която коварният бриз понякога подхващаше и повдигаше. В такива случаи мъжете я гледаха още по-съсредоточено. Докато се преструваше, че разглежда витрините по улицата, Шоу забеляза как я доближиха различни мъже, които говореха френски, италиански, гръцки и английски — поне толкова преброи. Мъжете й предлагаха да й помогнат с пазаруването, да й превеждат или да й окажат съдействие при събличането на дрехите й, например в своята стая. Тя вежливо отклони всички предложения. Всъщност нямаше нужда от помощ. Говореше френски свободно и беше наясно с цените. И умееше да се пазари. Шоу я проследи как преговаря за една блуза, една декоративна синьо-жълта чиния, една бутилка вино и десетина тиквички, докато не получи приемлива оферта.

По-късно вечерта той седеше в едно бистро на открито в Горд и размишляваше какво да си поръча за вечеря, когато тя го изненада, като се приближи до масата му.

— Parlez-vous français?

— Oui, je parle français — отговори той. — Mais mon anglais est meilleur.

Тя топло се усмихна.

— Моят английски също е много по-добър от френския ми. Имате ли нещо против да седна при вас? Последните няколко пъти се храних сама и в началото беше забавно, но бързо ми доскуча.

Той и направи знак да седне.

— Заповядайте.

Жената си свали шапката и я сложи на стола до себе си, преди да вземе менюто.

— Какво е хубаво тук? — попита тя и вдигна на главата си слънчевите очила „Мауи Джим“, въпреки че залязващото слънце блестеше точно насреща й.

— Пилешкото с маслини и каперси. Но пък никога няма да сбъркате, ако си поръчате добрата стара пържола с пържени картофи и салата.

— Да си вземем ли вино?

— Според мен е задължително. Все пак сме в Прованс.

Двамата дадоха поръчките си на сервитьора, който веднага им донесе избраната бутилка червено и две чаши. След това им наля и ги остави сами.

— Сигурно ви се струвам прекалено отворена — каза му тя. — Заговорих ви, без да се познаваме.

— Подобно понятие като че ли вече не съществува нито по отношение на мъжете, нито по отношение на жените.

— Най-напред нека да се представя. Казвам се Джейн Колинс. Но приятелите ме наричат Джейни.

Тя протегна ръка. Шоу развеселено я стисна.

— Аз съм Бил.

— Американец ли си?

Той кимна.

— А ти?

— Така пише на паспорта ми.

— Аз съм от Вашингтон — каза той.

— И с какво се занимаваш във великата ни столица?

— Гледам да не се занимавам с нищо. Бях лобист, но продадох кантората си и реших да разгледам света отвъд Капитолия.

— Имаш ли семейство?

— Чакай да се направя на гордия татко.

Шоу извади портфейла си и й подаде снимката на момиче и момче, с която го беше снабдил Франк.

— Майкъл и Али. Те са в Щатите.

Тя му върна снимката.

— Красиви деца. Значи жена ти не е с теб.

— Разведени сме — отговори той и прибра снимката в джоба на ризата си. — Снимката всъщност е малко стара. И двете ни деца вече са тийнейджъри.

— Явно сте започнали млади. Не ми изглеждаш толкова възрастен.

— Ще ти налея още вино. Харесва ми ефектът, който оказва върху зрението ти. А ти? Каква е твоята история?

— Не е много интересна. Баща ми направи огромни пари. Двамата с мама починаха твърде рано, а аз бях единственото им дете.

— Съжалявам. Предполагам, че парите не са достатъчна компенсация за загубата.

— И аз така предполагах и се оказах права. Бях малка, когато починаха, но въпреки това все още ми липсват.

— Напълно те разбирам.

— Но животът продължава — каза тя и погледът й за момент се зарея в далечината, преди отново да се върне на него и тя да се усмихне неуверено. — Сега съм богата, обичам да пътувам и да опознавам различни места. Тук е толкова красиво. От колко време си в града?