Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— От няколко дни.

— А след това?

— Италия, а после и Гърция. Но не бързам. През целия си живот съм се движил по строга програма. Сега предпочитам да оставям всичко да се случва с естествения си ритъм.

— Къде си отседнал?

Шоу с неудобство се размърда на стола си.

— Е, май все пак има понятие като „прекалено отворена“.

Страните й почервеняха.

— Да, май си го заслужих. Но често се случва да задавам прекалено много въпроси и да разказвам прекалено много за себе си.

— Така е. Може би не трябва да разправяш колко си богата. Има твърде много недостойни хора, които биха се възползвали от тази информация.

Тя го изгледа като попарена.

— Май си прав.

— А как така си сама? Нямаш ли приятели, които да пътуват с теб? Не се съмнявам, че пътуваш с първа класа.

— Приятелите ми трябва да ходят на работа. Това е основният проблем в живота на хората, които не са принудени да работят.

— Според мен повечето хора биха предпочели този проблем — каза мило той.

— Е, може ние двамата да се забавляваме заедно.

— Ти дори не ме познаваш.

— Напротив. Ти си, хм…

— Бил — подсказа той.

Тя игриво го ощипа по ръката.

— Бил, от Вашингтон. Пенсиониран лобист, разведен, с две прекрасни деца в тийнейджърска възраст. Видя ли, че паметта ми не е толкова лоша?

— Добре, Джейн…

— Приятелите ме наричат Джейни.

— Добре, Джейни, просто не бързай толкова с непознатите.

Тя притеснено отговори:

— Вече съм почти на трийсет. Май трябваше да съм си научила урока.

— Някои хора никога не го научават.

— А откъде знаеш френски? — смени темата тя.

— Откъде знаеш, че знам френски? Разменихме само няколко думи и едва ли би ме препоръчала за преводач в ООН. Твоят френски обаче звучеше съвсем автентично. Ти къде го научи?

— Посещавах интензивен курс половин година преди да дойда тук. Няма да повярваш с какви неща можеш да се занимаваш, когато не ходиш на работа.

Шоу вдигна чашата си и я чукна в нейната.

— Нямам търпение да науча повече за това.

Донесоха им храната и разговорът им продължи по време на вечерята. Разделиха си сметката поравно, като и двамата платиха в брой. След това се разходиха по улицата. В този час повечето магазини вече бяха затворени, но имаше приятен топъл вятър и много хора се разхождаха също като тях, а от един бар близо до центъра на градчето се чуваше музика.

Тя вдигна поглед към него.

— Ти колко си висок?

— Към два метра.

— Сигурно си бил най-високият лобист във Вашингтон.

— Не, в тази професия има и бивши баскетболисти от НБА. Има един, който е двеста и петнайсет сантиметра. Горкият човек, трябва да се превива на две, за да минава през вратата и да проси пари.

— Е, аз съм насам — подхвърли тя.

Шоу показа с палец зад гърба си.

— Аз съм натам.

— Сигурно пак ще се видим.

— В това малко градче има голяма вероятност.

Тя се усмихна.

— Следващия път ще бъда много по-сдържана.

Той отвърна на усмивката й.

— А аз няма да бъда толкова критичен.

Реджи Кемпиън веднага се прибра във вилата си, откъдето се обади по телефона. Тя разказа на професор Малъри за срещата си с Бил и му даде подробно описание.

— Проучете го. Има нещо в него.

— Добре, Реджина. Но може и да няма нищо.

— А може и да има. Винаги се доверявам на инстинктите си. Как се движи Уолър?

— По план.

— Значи ще се наложи да прекъсна мисията, ако този нов фактор предизвика хаос. Сигурен ли сте, че всичко с алибито ми е наред?

— Отдавна. Един от нашите спонсори е собственик на технологична компания, която разработва елитни програми и има достъп до множество важни бази данни. Той ни отвори една задна вратичка, за да си свършим работата. Цялата информация, която си запомнила, се потвърждава на всички места, които могат да бъдат проверени. Имаш акт за раждане в САЩ, номер на социална осигуровка, банкови сметки, образователно досие, дипломи и семейна история. Между другото харесва ли ти страницата ти във Facebook?

— Чудесна е. Имам готини приятели. Освен това, професоре, трябва да отбележа, че всъщност разбирате доста повече от компютри, отколкото казвате.

— Стар съм вече за такива работи. Просто изпълнявам каквото ми кажат.

— Щом твърдите.

— Не се напрягай толкова.

— Това е единственият начин, по който мога да живея.

На по-малко от един километър от там Шоу седеше на леглото си и снемаше пръстови отпечатъци от специалното покритие на снимката на измислените си деца, която беше дал на „Джейни“. Той сканира отпечатъците с джобен компютър, изпрати ги по електронната поща на Франк и му се обади.