Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Когато се беше опитал да отклони предложението, Уолър съвсем очаквано го беше нагрубил.

— Дясната ми ръка няма право да избира с кого да се среща. А един страхливец не може да бъде дясната ми ръка. За твое съжаление, Алън, нито една друга част от тялото ти не ми върши работа.

Шегата беше произнесена с тон, от който ставаше ясно, че всичко е съвсем на сериозно. Затова Райс се беше качил на самолета и беше прелетял няколко часови пояса, за да помогне на шефа си в преговорите за бъдещата смърт на хиляди невинни жертви.

— Как искаш да започнем срещата? — попита го Райс.

— Ще ги поздравим с усмивка. Ако искат да ядем и да пием, ще приемем. След това започваме да преговаряме. Между другото гледай да не им показваш подметките на обувките си, това се смята за голяма обида.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Да, най-важното.

Райс го погледна с очакване.

— Ако стане нужда да бягаме, бягай бързо.

Райс изглеждаше шокиран.

— Има ли такава вероятност?

— Не знам. Но мога да ти кажа, че нямам доверие на мъже от пустинята, които се увиват в чаршафи и искат да взривят целия свят.

— Тогава защо сме тук, за бога?

— Нали ти казах, човек има нужда от нови предизвикателства.

— Наистина ли смяташ, че може да се наложи да бягаме?

— Ако се стигне дотам, внимавай да не тичаш пред мен.

— Защо?

— Защото ще те застрелям и ще прескоча трупа ти.

Къщата беше голяма и модерна и се намираше на цели километри от всякакви други сгради. На портала ги посрещна мъж с тъмен британски костюм по поръчка и тюрбан на главата. Той претърси Уолър и Райс и конфискува пистолета на Уолър.

— Това е деветмилиметров „Хеклер и Кох“, произведен по специална поръчка — каза Уолър на арабина. — Очаквам да ми го върнете в същото идеално състояние.

Мъжът не даде знак дали го е разбрал.

— А хората ми? — попита Уолър и посочи зад гърба си шестимата здравеняци, които бяха задържали оръжията си.

Зададе въпроса, въпреки че вероятно знаеше отговора. Арабинът обясни на несигурен английски, че те също могат да влязат в къщата, а освен това могат да останат въоръжени. Уолър се намръщи на странното разграничение, но не каза нищо.

Райс вдигна поглед към тъмната фасада.

— Май няма никой — подхвърли обнадеждено той.

Двамата тръгнаха по алеята към входа и Уолър отговори:

— О, със сигурност са си вкъщи. Няма съмнение, че ще бъдем добре дошли.

— Защо не ми звучиш толкова уверено?

— Сигурен съм. Явно ти си изпускаш нервите.

— Чудно защо — промърмори Райс под носа си.

Осветлението в къщата беше толкова слабо, че Райс трябваше да примижава, за да различи какво има в далечните ъгли на просторните помещения. Уолър и Райс следваха мъжа с тюрбана все по-навътре в къщата, а охранителите следваха тях.

Накрая водачът им спря пред голяма двойна врата, която, изглежда, беше изработена от неръждаема стомана. Той я отвори и направи знак на останалите да влязат. Те се подчиниха и видяха един мъж, който седеше на кръгла маса в центъра на помещението, осветено от една-единствена настолна лампа. Беше облечен в свободно падаща дреха, която мюсюлманите наричаха тоба. Тялото му беше закръглено, макар че лицето му беше изпито. Брадата му беше късо подстригана, а главата му не беше покрита.

— Седнете — каза той и посочи столовете, наредени около масата.

Уолър огледа помещението, без да бърза, за да прецени тактическите позиции, и направи знак на хората си да ги заемат. Едва тогава се отпусна на един стол и отвърна на погледа на мъжа.

— Очаквах повече хора — каза той.

— Аз съм оторизиран да преговарям — отговори домакинът на ясно разбираем английски.

Уолър забеляза, че мъжът се поти, а очите му се стрелкат из помещението. После изведнъж се съсредоточи върху Уолър и Райс.

— ОУ — каза той.

— Обогатен уран — потвърди Уолър.

— Как ще се сдобиете с него?

Уолър го погледна озадачено.

— Вече изяснихме този въпрос.

— Обяснете пак.

Уолър заговори монотонно, все едно водеше лекция:

— През хиляда деветстотин деветдесет и трета година между Русия и Съединените щати беше подписан договор за продажба на обогатен уран. По този начин руснаците получаваха възможност да намалят запасите си от ядрени оръжия и да се освободят от обогатения уран, който да се използва в ядрени реактори и за други мирни цели. Мога да ви говоря до утре за уранов хексафлуорид, отпадъци от обеднен уран и други подобни, но в крайна сметка всичко опира до това, че руснаците имаха петстотин тона обогатен уран, които се съгласиха да продадат на американците. До този момент янките са получили около четиристотин тона, средно по трийсет тона годишно. Целият процес се контролира и от двете страни, с изключение на първоначалното разглобяване на оръжията и отделянето на обогатения уран от останалата конструкция на ядреното оръжие. Руснаците изпълняват тази първоначална стъпка самостоятелно. Точно по тази причина определени хора, които разполагат с връзки по веригата, могат да се сдобият с известно количество скъпоценен ядрен материал.