Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Виждал съм много такива рани. Ако артерията беше разкъсана, вече щеше да си изгубил съзнание, защото почти цялата ти кръв щеше да е изтекла.

Той накъса крачола на Райс на ивици, за да направи груба превръзка на раната.

— Ще ти намерим лекар при първа възможност.

Уолър се обърна към къщата и видя, че един от неговите хора със залитане върви към тях. Той бързо се приближи до него и го подхвана.

— Паскал, ранен ли си?

— Не, само ми пищят ушите.

Паскал беше грък и кожата му беше тъмна, а косата — още по-тъмна и къдрава. Беше висок метър и седемдесет и пет, жилав и пълнен с неизчерпаема енергия. Беше в състояние да тича цял ден и да стреля безпогрешно, имаше железни нерви, никога не прибързваше, когато трябваше да се действа предпазливо, и никой не беше по-бърз от него, когато ситуацията изискваше максимална скорост. Беше най-дребният от охранителите на Уолър, но същевременно беше най-опасния. Паскал беше пристигнал да живее при Уолър още на десет години и Уолър го беше подготвил да застане начело на охранителното му звено. Не притежаваше необходимия ум, за да се занимава със самия бизнес, за разлика от Алън Райс. Но въпреки това беше незаменима част от екипа на Уолър.

— А останалите?

— Танър и Димитри са мъртви. Експлозията откъсна главата на Димитри. Падна в някаква проклета саксия. Другите са добре, само синини и драскотини. Но изгубихме едната кола.

Уолър огледа димящата маса метал до входа на къщата. Кадилакът беше поел ударната вълна от експлозията и за щастие по този начин беше предпазни останалите коли. Някъде отляво се чуха писъци и Уолър и Паскал се затичаха натам. От мрака се появиха трима души — двама от тях се бореха с третия.

Още преди Уолър и Паскал да ги достигнат, двамата успяха да го укротят. Оказа се мъжът със скъпия костюм, който ги беше вкарал в къщата.

— Копелето се опитваше да избяга, мистър Уолър — обясни един от мъжете, докато извиваше ръцете на пленника зад гърба му.

Уолър протегна ръка и сграбчи мъжа с тюрбана за гърлото.

— Да го застрелям ли, мистър Уолър? — попита Паскал.

— Не, Паскал, не. Първо трябва да си поговоря с него.

Уолър погледна мъжа в очите.

— Ти си дребна риба. Онзи, който се взриви, също беше дребна риба — от тези, които хвърляш обратно във водата, защото не си струват. Но все пак трябва да се занимая с теб. Защото искам да разбера кой е заповядал това да се случи. Разбра ли ме?

Мъжът поклати глава и бързо заговори на родния си език.

Уолър го прекъсна, като говореше на същия език. Шокираният поглед на пленника явно го развесели, преди да се обърне към хората си, за да им нареди да приберат останките на Танър и Димитри.

— И още нещо — каза Уолър.

Той бръкна в джоба на пленника и извади деветмилиметровия пистолет, който му беше конфискуван по-рано.

— Много съм привързан към този пистолет. Всъщност толкова много, че ще те застрелям именно с него, след като ми кажеш всичко, което искам да знам.

Докато пътуваха обратно към самолета, Уолър се обърна към Райс.

— На пистата ще ни чака лекар, който ще се погрижи за крака ти.

— Защо ни поканиха тук само за да се опитат да ни взривят?

— Не знам още. Но ще разбера, а след това ще ги ударя много по-силно, отколкото те удариха мен.

Райс поклати глава и се засмя унило. Уолър го погледна и попита рязко:

— Какво?

— Просто си мислех, че след всичко това наистина ще имаш нужда от почивка в Прованс.

Шоу се излегна на плоската скала в далечния край на Горд и погледна часовника си. Беше един през нощта. През целия ден пристигаха автобуси, от които се изсипваха туристи и застанаха точно там, където Шоу лежеше в момента, за да снимат главозамайващите изгледи с дигиталните си фотоапарати. Шоу също беше дошъл заради изгледа — но не гледаше пейзажа, а вилите близнаци на Уолър и Джейни Колинс. Електронният му уред за нощно виждане превръщаше солидните обекти като хора, коли и растения в ясни силуети, по които можеха да се различат и множество детайли, очертани на зеленикав фон. Във вилата на жената светеше една лампа, а в тази на Уолър беше тъмно. Нищо чудно, все пак той още не беше пристигнал.

Шоу не беше виждал Джейни Колинс от няколко дни, но интересът му към нея беше нараснал. Той фокусира уреда си и проследи как тя излезе от светло на тъмно; оптиката пронизваше тъмнината със завидна яснота. Джейни беше боса и облечена с халат. Когато го свали, Шоу видя, че под него носи цял бански костюм. Тя си сложи очила за плуване, върза си косата и се гмурна във водата с чисто движение, което не развълнува повърхността.