Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Най-сетне им свалиха качулките и лепенките на устата и всички се огледаха, докато очите им свикваха със светлината. Бяха потеглили от Монреал в късния следобед, а сега здрачът отстъпваше пред мрака на нощта. Шоу пресметна, че е минал един цял ден и повече. Къркоренето на стомаха му го потвърждаваше.

Качиха ги в друг пикап, който потегли в обратна посока на океана.

— Имаш ли представа къде сме? — прошепна Реджи на Шоу.

— Тишина! — каза мъжът, който седеше отпред до шофьора.

Десет минути по-късно пред тях се показаха светлини.

Къщата беше построена от дебели дънери, с покрита веранда и покрив от кедрово дърво. Пред нея бяха паркирани няколко пикапа. Шоу забеляза друга сграда на няколкостотин метра от там, която беше тъмна. В далечината се очертаваха силуетите на планини. Предположи, че това е най-северният край на Апалачите. Беше идвал в този район няколко пъти по работа. Беше страховита пустош и нямаше никакъв шанс да открият полицай, който да стои на някое кръстовище. Тук законът беше това, което казваше човекът с оръжието — или поне с влиянието.

Пикапът спря. Разтовариха ги и ги накараха да влязат в къщата, все още с белезници и вериги. Първият човек, когото видяха вътре, беше Паскал — усмивката му беше толкова широка, че лицето му щеше да се разцепи на две. Вторият беше Алън Райс. Третият беше причината всички да бъдат тук.

В стаята влезе Фьодор Кукин. Беше облечен спортно, с джинси и кадифена риза, и беше обут с дебели работни ботуши. Не се усмихваше в знак на триумф, нито изглеждаше разгневен. Чертите на лицето му бяха непроницаеми. Шоу се почувства по-несигурен, отколкото ако Кукин го беше нападнал. Изражението му демонстрираше самоконтрол и внимателна подготовка. Но за какво?

Следващото лице, което видя, го накара да забрави за Фьодор Кукин.

Беше пребитата Кейти Джеймс, която му се усмихна вяло.

Докато гледаше Кейти, Шоу си помисли: Каквото и да стане тук, ще го убия.

Тя се опита да пристъпи към него, но Паскал я спря.

— Добре ли си, Кейти? — попита Шоу.

— Да. Съжалявам.

— За какво съжаляваш? Аз съм единствената причина да те забъркат в това…

Гърмежът беше толкова неочакван, че Райс неволно се приведе и дори Паскал се стресна.

Един куршум беше минал толкова близо до ухото на Шоу, че беше цяло чудо как все още изобщо имаше ухо. Кукин свали оръжието, като погледна първо Реджи, а после и Шоу.

— Благодаря ви за вниманието — каза Кукин. — Ситуацията е съвсем проста.

Той посочи с пистолета към Кейти.

— Тя беше примамката, която използвах, за да ви докарам тук. И вие дойдохте.

Той хвърли поглед към Уит и Доминик.

— И четиримата, включително и ирландецът, който нямаше търпение да ме пъхне в саркофаг с чужди кости.

— Все още нямам търпение — отговори Уит, като успя да се ухили заплашително.

Кукин се обърна към Реджи и притисна пистолета до главата й.

— И красавицата — продължи той. — Която ме направи толкова невнимателен и податлив на прищевките й. Ти ме превърна в две от нещата, които не вярвах, че съм: стар и глупав.

— За мен беше удоволствие — отговори Реджи, като отвърна на погледа му, сякаш студеният допир на оръжието изобщо не я притесняваше.

Той премести дулото на челото й, а Шоу се приготви да се хвърли напред. Но Кукин веднага свали пистолета.

— Няма да бъде толкова лесно — каза той. — Вие ме принудихте да понеса вашия малък ритуал. Искам да разполагам със същата възможност.

Той се обърна към Доминик.

— И късметлията. Човекът, който оцеля след изстрел от упор в челото с едрокалибрен полуавтоматичен пистолет, защото моят верен помощник Паскал ми беше подал незаредено оръжие.

Кукин вдигна пистолета си и го притисна в челото на Доминик, както беше направил с Реджи. Но този път натисна спусъка. Тилът на младия мъж експлодира, когато кинетичната енергия на куршума пръсна кръвта, мозъка и костите в черепа му.

— Доминик! — изкрещя Реджи.

Доминик се свлече на дървения под с изцъклени очи и полуотворена уста.

Уит се опита да се хвърли към Кукин, но тъй като беше окован, успя единствено тромаво да падне на земята. Кукин настъпи главата му, както би постъпил с някоя буболечка.

Шоу не помръдна от мястото си. Погледът му се стрелна от мъртвия Доминик към Реджи, обляна в сълзи, и най-сетне се спря на Кейти.

„Съжалявам“, произнесе той само с устни.

Погледът й казваше, че го разбира, но как можеше да го разбере? Можеше ли изобщо някой да го разбере?