Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Доминик просто кимна в знак на съгласие.

— Ако наистина се тревожиш толкова, обади се на Кукин и му поискай разрешение — продължи Реджи. — Просто трябва да избереш последния номер, от който си получил обаждане.

Шоу извади телефона от джоба си и го погледна вторачено, преди да вдигне очи към Уит.

— Нали осъзнавате, че ако той разреши това, най-вероятно няма да се върнете живи?

Уит хвърли поглед към приятеля си.

— Съгласен ли си, Дом?

— Ако не бях съгласен, нямаше да дойда.

— Ето, видя ли? — каза Уит.

Шоу набра номера. Отговорът малко го изненада. Кукин явно се зарадва, че ще добави още двама в списъка си.

— Всички сте добре дошли — заяви той.

Шоу прекъсна връзката и поклати глава.

— Всичко е наред, нали? — попита Реджи.

— И още как. Сега ще има четири погребения вместо две. Някой да отвори шампанското.

Четиримата отидоха с такси до мястото на срещата. Оказа се в някакъв склад. Шоу не беше изненадан.

— Винаги е в някакъв проклет склад — каза той на Реджи.

Вратата не беше заключена. Те влязоха вътре. Нямаше никого, само един тъмнокафяв пикап „Юкон“. Ключовете бяха оставени на седалката на шофьора, а в сенника бяха пъхнати инструкции как да стигнат до друго място.

Това вече беше изненада за Шоу, поне в началото. После той помисли и каза:

— Ако имахме намерение да направим засада, те току-що ни отнеха тази възможност. Но така сякаш продължаваме да контролираме ситуацията, което противоречи на логиката.

Следвайки инструкциите, те излязоха от Монреал и поеха на североизток. Два часа по-късно завиха по тесен черен път през гората, където никъде не се виждаше следа от човешко присъствие. След като изминаха двеста метра по чакъла, пикапът изведнъж спря. Шоу се опита отново да запали двигателя, но дори стартерът не работеше.

— Резервоарът е пълен до половината — отбеляза Реджи, като посочи таблото. — Всичко останало изглежда нормално.

— А е нов пикап — обади се Уит от задната седалка.

Шоу забеляза бутона над огледалото за обратно виждане.

— Да, и освен това има OnStar система.

— Е, и? — попита Реджи.

— Могат да контролират колата от разстояние, ако стане катастрофа или ако човек си забрави ключовете вътре. Или да спрат двигателя, ако колата е открадната. Ако някой е хакнал системата, могат да ни спрат, а аз не мога да направя нищо.

— Май си прав — каза Реджи, като погледна през прозореца.

До тяхната кола спряха два пикапа, един отпред и един отзад. От тях слязоха шестима мъже с насочени автомати ЗИГ, пистолети „Глок“ и карабини МР5.

Двайсет минути по-късно четиримата вече стояха голи в кръг по средата на една малка бетонна постройка. Претърсиха ги първо ръчно, после със скенер, а накрая ги обляха със силна струя вода. След това мъжете методично прекараха твърди метални гребени през косата и по ръцете и краката им, като оставяха дълги кървави следи. Освен това бяха срязали гипса на Доминик и го бяха изхвърлили. Вместо него му бяха дали превръзка.

След като изсъхнаха, им дадоха чисти дрехи — ярко жълти гащеризони, бельо, маратонки и бели чорапи.

— Какво беше това, по дяволите? — ядосано изръмжа Уит, докато си обуваше маратонките. — За малко да ни удавят!

Реджи се обличаше зад една врата, която беше оставена полуотворена, за да я скрие, макар че допреди миг бяха заедно, и то напълно голи.

Шоу вдигна ципа на гащеризона си; беше му с десетина сантиметра по-къс на ръцете и краката. Маратонките също бяха твърде малки за дългите му стъпала.

— Претърсване за специални устройства — обясни той. — В днешно време могат да се монтират датчици във фалшиви косми и лепенки върху кожата. Първо ни сканираха и провериха за очевидните неща, а след това използваха гребените и водата за по-сложните.

Уит подуши кожата си.

— В тази вода имаше и още нещо — каза недоволно той. — Сигурно причинява рак.

— Надявай се да живееш толкова дълго — отговори му Шоу.

Реджи се върна при тях, след като беше вдигнала ципа на гащеризона си.

— А, явно още си в ролята на оптимиста.

— По-скоро съм в ролята на реалиста — каза Шоу.

— Според вас защо сме с жълти гащеризони? — попита Доминик.

— За да не ни изгубят, предполагам — каза Шоу.

— Да ни изгубят? — възкликна Уит. — Как изобщо могат да ни изгубят, по дяволите?

— Това зависи от нас, не мислиш ли? — попита Реджи.

Изминаха още часове, после им сложиха белезници на ръцете, вериги на краката, лепенки на устите и качулки на главите и ги натовариха в един пикап със затъмнени стъкла, с който ги караха дълго време. Шоу броеше секундите наум. Въпреки че не се движеха по големи магистрали, поне доколкото можеше да определи, скоростта им беше доста постоянна, най-малко сто километра в час, ако се съдеше по шума от двигателя и свистенето на въздуха.