Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

Кейти взе снимката и я погледна. Тя и Шоу в Цюрих. Ръката й върху неговата. Това беше най-голямата близост, до която бяха стигнали.

Шоу. Значи затова съм тук.

Кейти вдигна поглед към мъжа и му върна снимката.

— Продължавам да не разбирам.

— Устата ти го казва, но очите ти — не. Прекалено късно е за тази тактика. Ти го познаваш и той те познава. А аз също искам да се запозная с него.

Не се съмнявам.

— Защо? — попита тя.

— Защото е интересен човек.

— Не знам къде е той.

Кукин въздъхна. В следващия миг Кейти вече лежеше на пътеката в самолета, а по лицето й се стичаше кръв от мястото, на което я беше ударил. Мозъкът й все още се опитваше да осмисли това събитие, когато мъжът я сграбчи за косата и я хвърли обратно на мястото й. Тя се свлече на седалката, като притискаше ръце към лицето си и се опитваше да спре кръвта, която течеше от носа й.

После нещо леко я докосна по лицето.

Кукин й беше подал кърпа.

— Извинявай — каза той. — Много съм импулсивен. Но на всяка цена трябва да се срещна с твоя приятел, нали разбираш? Той ми дължи нещо.

— Какво? — попита бавно Кейти с разбитата си уста.

— Това също не е важно за теб.

— Не знам къде е той. Това е истината.

— Но можеш да се свържеш с него.

— Не, не мога. Аз… — каза тя и млъкна, когато мъжът вдигна в ръката си нейния телефон.

— Интересно е, че намерихме два мобилни телефона. Единият беше в ръката ти, а другият — в дамската ти чанта. Телефонът от чантата беше като всеки друг — с обичайните контакти, електронна поща и календар. Но в този телефон няма нищо подобно. В действителност според паметта на телефона ти си приела само две обаждания. Защо ли си мисля, че човекът, когото търся — твоят приятел, — е точно този тип човек, който би ти дал такъв телефон?

— Не ми го е дал той — каза Кейти, като избърса лицето си.

— Значи нямаш нищо против да избера този номер? Само за да проверя кой ще вдигне?

Кейти сведе очи за момент, като се опитваше да овладее дишането и нервите си.

По дяволите, какво е направил Шоу, за да настрои срещу себе си човек като този?

— Приемам мълчанието ти за положителен отговор.

— Той няма да дойде.

— Според мен ще дойде.

— Защо? — попита отчаяно тя.

Кукин погледна снимката на Шоу и Кейти.

— Мисля, че знаеш защо.

Шоу лежеше на канапето, когато телефонът му звънна и той погледна екрана. Номерът му беше познат. Франк беше дал този телефон на Кейти. Тя отново му се обаждаше. Той се отпусна обратно на канапето. Не възнамеряваше да вдига. Какъв смисъл имаше? Вече беше погълнат от чувство за вина, че е спал с Реджи. Франк го беше обвинил, че не уважава паметта на Ана, и сигурно беше прав. Шоу все още не разбираше как се бе случило. Но знаеше, че го беше поискал. Беше пожелал тази жена така, както не беше желал никоя друга. Може би дори Ана. Не можеше да си го обясни и нямаше сили дори да се опитва.

Телефонът спря да звъни. Той се изправи и потърка челото си, като вече се чувствате още по-виновен, защото не беше вдигнал. Телефонът отново започна да звъни. Добре, сега поне имаше възможност да смекчи грубостта.

— Ало?

— Бил Йънг?

Гласът от катакомбите, който и тогава беше толкова близо, сега сякаш прозвуча в главата му. Шоу вече почти никога не изпитваше страх. Не защото беше безразсъден или се смяташе за неуязвим. Парализиращият страх просто беше ампутиран от психиката му посредством процес на ускорена еволюция. Беше прекарал голяма част от живота си в опасни ситуации. Ако продължаваше да се сковава от страх, щеше да умре. Хората, които не позволяваха на страха да ги превземе, най-често оцеляваха при поредната битка. Шоу беше един от тези хора.

Но сега изпита страх, какъвто не беше изпитвал отдавна. И не се страхуваше за себе си.

— Откъде имаш този номер?

Вече знаеше отговора, но въпреки всичко се надяваше да греши.

Другият глас, който чу по телефона, сложи край на тази възможност.

— Шоу, не идвай. Не прави това, което ти каже този човек. Просто не идвай.

Кейти звучеше изплашена, но непоколебима. Само от тези няколко думи Шоу изведнъж си припомни колко смела е тази жена. В присъствието на един от най-големите психопати на всички времена му казваше просто да я остави да умре. Франк беше прав — наистина не я заслужаваше.

— Мистър Шоу? — каза Кукин.

— Как стигна до нея?

— Няма значение — отговори Кукин. — Сега е при мен. Искам теб и жената.

— Мога да говоря само за себе си.