Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Да. Съгласен съм с теб. Имаме по-малко от трийсет минути. Започвай да човъркаш.

Четири минути по-късно Реджи завъртя една брава в посока, обратна на часовниковата стрелка, и от там се показа панел с клавиатура за достъп. Шоу измъкна един спрей от колана си и напръска клавиатурата. След това я освети с ултравиолетова светлина, която показа отпечатъци от пръсти на определени клавиши.

— Имаме четирите цифри — каза той.

Шоу закачи едно малко устройство към кабелите на панела и го включи. После вдигна поглед към Реджи.

— След като знаем кои четири цифри участват в кода, възможните комбинации стават много по-малко.

— Да, разбирам. Остава само да отгатнеш поредността на цифрите. А това се прави с проверка на всички възможни комбинации.

На екрана на устройството застинаха цифрите 4-6-9-7 и вграденият шкаф се отвори, като разкри тъмното пространство зад него.

— Хайде да проверим какво крие тук Кукин — каза Шоу.

Кукин седеше на един стол в хотелската си стая. Стратегията му не даваше резултати. Хората му бяха претърсили целия периметър отвътре навън, без да открият и следа от Кейти Джеймс. Всички бяха на постовете си, но последният доклад на Паскал не беше обнадеждаващ. Просто не им бяха останали места, които да претърсват. Жената или беше потънала някъде в града, или беше заминала. И двете възможности не бяха по вкуса на украинеца.

Той извади малък несесер, напълни една спринцовка със специалното си лекарство и го инжектира във вената си. При обичайни обстоятелства това му даваше поне моментно усещане за еуфория и непобедимост. Освен това той се кълнеше, че му помага и да мисли по-ясно — от което отчаяно се нуждаеше точно в този момент.

Но не се случи нищо подобно. Е, случи се нещо. Кукин се потисна още повече. Той захвърли празната спринцовка, тя се удари в отсрещната стена и се строши. Последният път, когато Фьодор Кукин беше принуден да приеме поражението, беше още в Украйна — когато се беше наложило да инсценира собствената си смърт и да избяга от родината си на една крачка пред тълпите, които искаха мъст за неговите години на терор. Или поне те го наричаха терор. Той го наричаше по друг начин. Наричаше го дълг. Професия. Може би дори съдба.

Макар че сега водеше охолния живот на успешен капиталист от западен тип, в който на личната свобода се отдаваше голямо значение, в сърцето си Кукин винаги щеше да вярва, че малцина избрани трябва да управляват всички останали. А това се постигаше с власт, която се използва избирателно и ефективно. Повечето хора не бяха способни на нещо друго, освен да следват силните личности. Дори на Запад малцина се издигаха до богатството и властта. Докато беше командир в Украйна, Кукин за пет минути можеше да определи кои от хората му винаги щяха да си останат овце и кои щяха да се превърнат в пастири. И никога не беше грешал.

Да, Западът беше тази част от света, където за всички имаше равни възможности. Кукин можеше само да се усмихне подигравателно на това твърдение. Той беше водач в редицата си, но стана водач и тук. Един слуга там щеше да си остане просто слуга и тук. Овцете не променяха природата си само защото им даваха равни възможности.

И все пак дали отново ще бъда победен?

Не можеше да остане тук безкрайно. Нямаше как да задържи хората си на постовете им още дълго време, без да предизвика подозрение. Вашингтон, окръг Колумбия, вероятно беше най-внимателно охраняваният град на Земята. Имаше полицаи, шпиони, федерални агенти — отвсякъде наблюдаваха търсещи очи. И ако търсеха Кукин, той може би сам се тикаше в ръцете им. От друга страна, ако си тръгнеше от този град без Кейти Джеймс, нямаше да е постигнал нищо. Щеше да бъде победен. В това нямаше съмнение.

Той сграбчи едно дистанционно и включи телевизора. Даваха новини. Водещата тема бяха проблемите в Афганистан, които продължаваха да измъчват американците и техните съюзници. Това го накара да се усмихне, но освен това горчиво му припомни как собствената му страна беше претърпяла опустошително поражение в тази древна земя.

Той забеляза, че репортерката е на около петдесет години. Не беше някоя от младите, дългокраки, най-често изрусени жени, които в типичния случай четяха от аутокюто и никога не бяха припарвали до военните зони, за които правеха „репортажи“. Твърденията й бяха кратки, ясни и съдържателни и Кукин само за няколко мига се увери, че тя знае за какво говори. Предполагаше, че Кейти Джеймс, макар да беше по-млада и по-красива от тази жена, притежава същите качества. От това, което беше прочел за нея, тя със сигурност беше обиколила всички горещи точки на света през последните петнайсет години. Професионалист като нея нямаше да има нужда от аутокю.