Дейвид Балдачи - Избави ни от злото

— Права е — съгласи се Шоу.

Франк не изглеждаше съвсем убеден.

— Може би е така, а може би не. Според мен кучият син може да бъде съден за военни престъпления в Хага, а техните правила за събиране на доказателства са малко по-различни. А и нещата все още са в апартамента му. Можем да подхвърлим идеята на канадската полиция или на Интерпол и те да повторят претърсването, но снабдени с всички необходими съдебни заповеди за обиск.

— Супер — каза остро Реджи. — Значи ще го съдят, без той да се яви в съда.

— Никой не е казал, че ще бъде лесно — отбеляза Франк. — Нали не си въобразяваше, че е достатъчно да влезете, за да откриете тайния ключ, който ще ни заведе право при него?

— Не, но се надявах да попаднем на нещо, което да ни помогне. И след като това не се случи, каква ще бъде следващата ни стъпка?

Тя погледна с очакване двамата мъже.

— Ще продължим да ровим — отговори уклончиво Франк.

— Страхотно. Знаете ли, момчета, вие имате адски готини модерни технологии с вашите лазери и вълшебното копче за спиране на тока в цял небостъргач, но понякога си мисля, че нашите импровизирани методи работят по-добре.

— В Горд не работеха по-добре — изтъкна Франк.

— Е, поне не се отказахме като вас — изръмжа Реджи, скочи на крака и излезе от стаята.

Когато вратата се затръшна след нея, Франк се обърна към Шоу:

— Дявол да го вземе, мислех си, че британците са по-спокойни хора.

— В нея няма нищо спокойно — отговори Шоу. — Но освен това е права. Изобщо не сме по-близо до залавянето на Кукин.

— Е, сигурно и той не е по-близо до твоето или нейното залавяне.

— Не бих се обзаложил — отговори бавно Шоу.

— Знаеш нещо, което не си ми казал, така ли?

Шоу не отговори. Не знаеше нищо, поне не със сигурност. Но вярваше на инстинктите си, които почти никога не го подвеждаха. А точно в момента се бяха включили всичките му аларми.

Кейти Джеймс непрекъснато се будеше през нощта. Това не беше необичайно за нея, от малка си беше такава. Стряскаха я шумове, мисли и кошмари, които изглеждаха толкова истински, че сякаш можеше да се протегне и да ги пипне. Накрая тя стана, наля си вода и се настани в едно кресло, където светна лампата за четене и отвори най-новия трилър на Лий Чайлд.

Телефонът я накара да подскочи. Тя автоматично погледна часовника си. Беше почти полунощ. Поколеба се дали да вдигне. Това все пак не беше нейният дом. Но може би се обаждаше Робърта. Тя погледна изписания на екрана номер. Беше непознат. Кейти се поколеба още малко, но после вдигна слушалката.

— Да?

— Робърта вкъщи ли е?

— Кой се обажда?

— Робърта ли е на телефона?

Това беше странно. Ако човекът познаваше Робърта, трябваше да е разбрал, че това не е нейният глас.

— Кой се обажда? — попита отново тя, но връзката прекъсна.

Притеснена от случката, тя бързо отиде да провери входната и задната врата. След като се увери, че са заключени, грабна един ръжен от камината, върна се в спалнята и затвори вратата. Взе мобилния си телефон. Можеше да се обади на Шоу, като просто натисне бутона за повторно избиране. Но той сигурно беше на хиляди километри и не беше в състояние да й помогне. А може би нямаше и да иска.

Ръката запуши устата й, преди да успее да изпищи. Изтръгнаха от ръцете й както ръжена, така и телефона. Ноздрите й се присвиха болезнено от ужасната миризма.

Миг по-късно Кейти изгуби съзнание.

Главата й мъчително пулсираше. Тя отвори очи, но бързо ги затвори отново, когато в тях се плисна ярка изкуствена светлина. Кейти простена, готова да повърне. После отново отвори очи. Изправи се до седнало положение… и замръзна, когато видя мъжа.

Той протегна ръка.

— Надявам се, че вече се чувстваш по-добре — каза Кукин.

Кейти не пое ръката му, а остана на мястото си. Огледа се. С изключение на лампата, насочена към нея, наоколо беше тъмно. Усети вибрация под тялото си, после още една. Погледна надолу. Беше на седалка, разгъната като легло. Още една вибрация, после слухът й се настрои към познатото бучене. В продължение на колко милиона километри го беше чувала?

Намираше се в самолет.

Тя се изправи на седалката и премести крака на пътеката. Мъжът леко се отдръпна, за да й направи място.

— Може ли да задам очевидния въпрос? — попита тя.

Той седна срещу нея.

— Моля.

— Кой си ти и защо съм тук?

— И двата въпроса са уместни. Кой съм аз не е важно за теб. Интересно е защо си тук.

Той протегна към нея квадратно парче хартия с лъскава повърхност.