А. Дийн: Изчезналата Библиотека

„Хубав костюм - помисли си Ал, моментално раздразнен. - Момче от Бюрото - само това ни липсваше."

Не беше почитател на холивудските екшъни, но ако имаше нещо, което филмите винаги предаваха правдиво, то е боричкането, което всеки път се развихря, когато различни структури от силите на реда се стремят да получат правомощия за разрешаване на някой случай. А детективите в местната полиция никога не носеха хубави костюми. Ал не знаеше откъде е младежът, но какъвто и да беше отговорът на въпроса, със сигурност щеше да е адски дразнещ.

- Всички професори по история ли имат навика да изгарят боклука си? - попита младият мъж, без да вдигне глава.

- Хвана ме натясно, хлапе.

Последната дума накара костюмара видимо да потръпне, очевидно недоволен, задето му напомнят колко е млад. Той бавно стана и се застави да си възвърне спокойствието.

- Не е много. Само няколко страници, нагърчени една до друга. Предполагам, че ги е изгорил наведнъж.

Ал посочи към отворената книга на бюрото.

- Откъснати са няколко страници - потвърди и посочи към неравните ръбове във вътрешността на книгата. - Ако се съди по номерата на страниците от двете страни, липсват три.

- Тук имаме горе-долу толкова - увери младият мъж и посочи към овъглените останки в кошчето.

- Не разбирам - каза Ал. - Старецът е прострелян в коридора, но успява да се добере до кабинета и бюрото си. Пред него има телефон, но не посяга към него. Не се обажда за помощ. Навсякъде има химикалки и хартия, но не надрасква бележка. Вместо това отваря някаква книга със снимки, откъсва няколко страници и ги изгаря. Няма логика.

Младият мъж не отговори. Взе книгата и я погледна с напрежение, по-голямо дори от раздразнението на Ал. Изглеждаше... ядосан.

- Виж, хлапе - каза Ал, - не ти знам името. Преди не съм те виждал тук. Отдавна ли си в Градовете?

Повечето детективи в градовете близнаци Минеанолис и Сейнт Пол, центъра на местните сили на реда в южната част на щата, се познаваха поне бегло.

- Не съм от местните.

Думите прозвучаха като категорично заявление. Младият мъж не каза нищо повече, нито показа, че иска да продължи размяната на професионални любезности. Отново обърна книгата в ръцете си и погледът му се спря на почернелите хартии в кошчето.

Ал обаче не бе готов да прекрати темата.

- Не си от местните? От щатските ли си? Какво правят тук щатските? - попита и си помисли: „Повече от очевидно е, че този случай е местен. Дяволите да я вземат щатската полиция."

Младият мъж не удостои настойчивостта на Ал с отговор, но накрая остави книгата обратно на бюрото. Оправи костюма си и се обърна към детектива с изражение на професионална ефективност. За първи път от началото на разговора погледна Ал в очите.

- Съжалявам. Разбрах достатъчно, за да напиша доклада си. Радвам се, че се запознахме, детектив.

- Докладът ти ли?

Пренебрежителната забележка едва не изкара Ал окончателно от търпение. Една книга и малко изгорена хартия бяха материално важни, но не достатъчни за доклад. Ал огледа стаята и кипящата в нея дейност - вземане на отпечатъци от пръсти, петна от кръв, траектория на движението, отпечатъци от обувки. Всичко това щеше да предостави материал за доклад. Младият мъж обаче не му обръщаше внимание, съсредоточен единствено върху бюрото и овъглената хартия в кошчето за боклук. Все едно останалата част от местопрестъплението изобщо не съществуваше.

Не беше нормално поведение за детектив, дори детектив от щатския отдел.

Ал пак се обърна към непознатия агент, готов да изрече саркастична забележка, но установи, че е останал сам.

9.35 ч. централно стандартно време

„Безпокои ме следният въпрос: щом един от колегите ни е нападнат и убит тук, в колежа, тогава кой е следващият?"

След като колегите й излязоха, за да изнесат лекциите си, Емили остана сама в кабинета си, замислена над странните насоки на разговора им. Не можеше да спре да мисли за думите на Ема Ериксен Въпросите без отговор за смъртта на Арно Холмстравд не бяха единствената причина за страха, който изпитваше - плашеше я и зловещото присъствие на самата смърт. На броени метри от собствения й кабинет бе извършено убийство, убийство на колега. Дали опасността не е по-голяма? Дали всички те не са в опасност?

„Аз в опасност ли съм?"

Още докато си задаваше въпроса, Емили прогони мисълта от своето съзнание. Не беше рационално да приема ситуацията лично. Само щеше да засили страха й Трябваше да се бори с полетите на разума си, като го ангажира с дейност: работата и малкото неща, които трябваше да свърши, преди да напусне колежа и да се отправи към мястото за срещата с Майкъл.