А. Дийн: Изчезналата Библиотека

Минесота - 09.05 ч. централно стандартно време

Денят, който завинаги щеше да промени живота на професор Емили Уес, започна като всички други. Нищо не говореше за трагедия, нищо не показваше, че изобщо се е случило нещо. Вместо това тя започна сутринта си по същия начин, както всеки ден през семестъра: отиде на сутрешното си бягане, изнесе сутрешната си лекция, купи сутрешното си кафе; и все пак, дори докато ноздрите й се изпълваха със същия тежък есенен въздух, който вдишваше всяка сутрин в кампуса на колежа „Карлтън", изпита чувството, че нещо не е наред. Денят имаше ненормален оттенък, необичайно чувство, което не можеше да определи докрай.

- Добро утро на всички.

Тя излезе от централния коридор на триетажния комплекс „Лийтън Хол", където се помещаваше Факултетът по религии, и мина през вратата, която водеше към кабинета й - част от група кабинети, разположени около малко общо пространство, до което се стигаше през съвсем обикновена врата - „шушулка", както настояваше местният диалект. Още четирима преподаватели имаха кабинети в шушулката и когато Емили влезе, всички те заедно с още един колега се бяха скупчили в един ъгъл.

Тя се усмихна, но групичката напълно беше погълната от приглушения си разговор. Някъде отвътре се чу едно „здравей" необичайно дълго след нейния поздрав, но никой не се обърна да я поздрави. Точно в този миг тя осъзна, че цялата сутрин, от самото начало, е била наситена с особена атмосфера, която дотогава не бе успяла да привлече вниманието й - странна тишина в коридорите, отклонени погледи и тревожни изражения на лицата на колегите й

Емили изрови ключовете си от чантата, спря пред редицата пощенски кутии и изпразни съдържанието на своята: рекламните съобщения от две седмици, които бе оставила да се натрупат. Ако трябваше да прибира тези боклуци всеки ден, просто нямаше да може да го понесе.

Зад нея колегите й продължиха приглушения си разговор. Тя хвърли поглед през рамо, докато пъхаше малък ключ в ключалката на кабинета си.

- Един от разсилните го намерил тази сутрин - дочу тя да казва слаб, преднамерено нисък

глас.

- Просто ми се струва невъзможно - отговори друг. - Та аз пих кафе с него едва вчера.

Маги Ларсън, професорът по християнска етика, изрекла последната реплика, изглеждаше много сериозна.

„Не - помисли си Емили, като я погледна по-внимателно. - Има ввд на разстроена." Любопитството й се събуди, когато осъзна, че дори и тази дума не е правилната. „Не. Определено е уплашена."

Емили остави ключа си завъртян наполовина в ключалката и се обърна към колегите си. Нещо бе погълнало вниманието им нещо, което нито изглеждаше, нито звучеше добре.

- Извинете, не искам да съм груба, но какво става? -попита тя и ги приближи.

Странното напрежение във въздуха нарастваше с всяка дума, но Емили не беше сигурна как да се включи в разговора им, след като не са й известни никакви подробности. Или дори основното.

Другите обаче нямаха намерение да я оставят в неведение.

- Май не си чула - отговори една от колежките й

Айлийн Мерин беше професор на пълен щат, специалист по Новия завет. Освен това беше член на комитета по назначенията, наел Емили, когато кандидатства за поста си преди почти две години. Оттогава Емили не бе спряла да изпитва дълбока привързаност към нея. Надяваше се един ден сребристата коса да й отива толкова, колкото на Айлийн.

- Май наистина не съм - потвърди Емили и отпи от картонената чаша със студено кафе. Сварено преди повече от час, то вече не бе приятно за пиене, но поднасянето на чашата към устните й помогна да разчупи неловкостта на мига с нещо по - нормално. - Какво да съм чула?

- Нали познаваш Арно Холмстравд, от Историческия.

- Разбира се - отговори Емили. Всички познаваха водещия професор в Историческия факултет. Дори да не работеше едновременно в два факултета - по религия и по история, -Емили пак щеше да е чувала за най-видния и прочут учен в колежа. - Да не е открил още някой изчезнал ръкопис? Или са го депортирали от поредната страна в Близкия изток, задето е нарушил правилата по време на разкопките си?

Струваше й се, че всеки път, когато чува името на Холмстравд, това се случва в контекста или на някое голямо откритие, или на истинско академично приключение.

- Не е разорил колежа по време на някое от пътуванията си,нали?

- Не, не - отвърна Айлийн и на лицето й внезапно се изписа неловкост. Гласът й се снижи до шепот: - Мъртъв е.