А. Дийн - Изчезналата Библиотека

Колежът ,,Ориел Оксфорд ”

Час и половина по-късно - 10.50 ч. по Гринуич.

Емили седеше на бюрото на Питър Уекслър в кабинета му в Оксфорд. Пристигна броени минути след края на телефонния разговор с професора, с природната си интелигентност мина покрай коварната му охранителна система, а именно „остави ключа на касата на вратата“, и се залови за работа. Ако искаше планът й да успее, бързината беше от огромно значение. Беше сигурна, че Приятелите на Съвета ще дойдат за нея, но се надяваше разговорът й с Уекслър -който включваше и споменаване на намерението й да работи от друго място до срещата им - да им попречи да пристигнат, преди да е довършила работата си.

Намерението й беше просто. Единствената необходима съставка беше време. Ако успееше да приключи, преди да я прекъснат, преди да я спрат, значи всичко щеше да е готово и постигнато.

Дори докато включваше компютъра на Уекслър и привеждаше плана си в действие, Емили си даваше сметка, че постъпката й означава отхвърляне на вековна, хилядолетна традиция. Запита се какво ли щеше да си помисли Атанасий за плана й, като се има предвид огромното желание за секретност, завладяло Обществото на Библиотекарите още от основаването му. Запита се какво ли щеше да си помисли Арно Холмстравд. Пазителят я беше довел до вратата на самата библиотека, беше я направлявал, за да влезе, но й беше дал малко -не, не й беше дал никакви - инструкции какво да прави, след като веднъж получи ин-формацията, както вече се беше случило. Какво трябваше да предприеме с новата отговорност?

- Завещахте я на мен, нали така? - измърмори Емили на себе си, докато се връщаше към интерфейса на библиотеката и се логваше от кабинета на Уекслър. — А сега на работа.

Отсъствието на инструкции само подсили избрания й курс на действие. Холмстравд беше подготвил грижливо всички ходове, довели я тук. Беше осъществил намеренията си по сложен начин, в който беше предвидена и най- малката подробност. Емили беше направлявана, водена, почти малтретирана от замислите му - до този момент. Арно й беше осигурил достъп до пътя, но беше оставил Емили да влезе в библиотеката по свое желание, сама да определи пътеката си.

„Винаги професор - помисли си сега. - Винаги преподавател.“ Беше дал на студентката си инструментите. Емили сама трябваше да реши какво да прави с тях.

Разсъждава за последиците от плана си поне дузина пъти през краткото време, откакто го замисли. Всичко щеше да се промени. Обществото никога вече нямаше да е същото. Съществуваха рискове и опасности, но бяха необходими за осуетяването на заговор, който щеше да окаже въздействие върху нациите в съвременния свят. Освен това Емили никога не би се чувствала удобно като част от организация, функционираща по начина, по който го беше правило Обществото толкова дълго. Да, целите му може и да бяха благородни, но то беше прекарало цялата човешка история на ръба на моралното: събираше, опазваше, ценеше, но също така и цензурираше, манипулираше, контролираше. Емили беше наясно, че не може да участва в подобни дейности. Сега тя беше единственият жив човек с достъп до информация, заради която правителства по цял свят биха убили, за да я притежават, да я използват в тъмните кътчета, където подготвяха собствените си заговори и схеми. Знаеше, че никога не би могла да определи какво трябва да сподели и какво да скрие. Нещо повече, не беше сигурна, че който и да било човек на този свят може или трябва да разполага с властта и възможността да прави подобни избори.

Не, планът й беше правилен. Единственият възможен. Светлината, погребана от толкова отдавна под египетските пясъци, скрита в краищата на империи и тайни хранилища, отново щеше да види силата на деня.

Емили пак се съсредоточи върху компютъра. От началото на работата й бяха изминали четирийсет и пет минути и тя се движеше по график. Трябваше само да види завършването й, а после да сподели новините - и за откритието, и за действията си - с Уекслър след пристигането му. Не знаеше дали професорът ще одобри избора й, или ще го осъди Но щеше да го приеме. Нещо повече, самата Емили щеше да е в състояние да живее с него.

Когато след миг вратата на кабинета на Питър Уекслър се отвори със замах, изтръгната от старите си панти с яростна сила, този, който застана пред Емили Уес, не беше професорът. Джейсън Уестърбърг се втурна в стаята, за да се увери, че освен Емили вътре няма никого, а Юън Уестърбърг застана на прага и насочи към челото на Емили пистолет.