А. Дийн - Изчезналата Библиотека

3. Петнайсет, ако е до сутринта

Загледа се в трите фрази в малките полета за търсене на монитора. Тези думи я бяха изпратили на другия край на света, а сега отново се бяха събрали на едно място. „Това е входът“ - помъчи се да се ободри Емили с надеждата, че единствените три фрази, за които се сещаше, ще свършат работа. Раздвижи мишката и решително натисна на „започнете търсенето“.

Надеждите й незабавно бяха разбити.

На страницата, която се отвори, нямаше нищо и сърцето на Емили се сви. По-конкретно, екранът пред нея оповестяваше „Открити 0 страници“ и връщаше обратно фразите й във ввд на предложение за сложно търсене в най-горната част на екрана. Но това предложение се оказа просто технологична версия на същото. Пак не доведе до нищо.

Сърцето на Емили се изпълни с отчаян копнеж да намери верните думи.

„Трябват ми други три подсказки.“

Вече не просто мислеше, а във вълнението си проговори на глас:

- Три... три...

Умът й отново се върна към първата нишка, която беше открила сама, издялана в паравана на олтара на църквата на Университетския колеж, малко по - надолу по пътя от мястото, където се намираше сега.

- Стъкло, пясък и светлина - изрече и си спомни как трите думи се оказаха карта за пътя й надолу, към помещенията под Библиотека Александрина. Сега се върна в новия интерфейс за търсене на компютъра и въведе трите думи в празните полета.

„Стъкло.“ „Пясък.“ „Светлина“. Отново натисна „започнете търсенето“ в състояние на почти неконтролируемо очакване и този път пулсът й се ускори при резултата. На таблото се появиха няколко реда - по-общите ключови думи бяха отбелязали няколко попадения в колекцията на Университета от десет милиона тома; но когато погледна към тях, бързо осъзна, че не й вършат никаква работа. Нямаха нищо общо с търсенето й или с това, което наистина се надяваше да намери. Кликна на по-подробните описания на няколко от тях, но резултатът само я убеди, че намерените томове нямат нищо общо с истинската библиотека.

Отново се върна на главния екран за търсене. По време на пътуването си се беше озовала в три града - решението може би се криеше тук. Трескаво написа имената им: Оксфорд, Александрия, Истанбул. Резултатите и този път не показаха нищо важно, само списък с томове, които очевидно нямаха нищо общо с библиотеката. Опита да замени „Истанбул“ с „Константинопол“, но пак не се получи нищо полезно.

„Необходима е още някаква тройка!“

Всеки неуспешен опит я караше да се премества по-напред на стола, докато накрая рискуваше да падне от него - но раздразнението от поредната неуспешна комбинация не разколеба твърдото й убеждение, че е на правилния път. Арно й беше говорил за този интерфейс преди месеци. Последните четири дни й бяха помогнали да разбере какво търси и защо трябва да го открие. Сега й бе необходим само ключът, който да отключи вратата - врата, която по един или друг начин се намираше точно пред нея.

- Трите групи - изрече на глас и с шумно тракане на клавишите въведе трите фрази, хрумнали й последни: „Александрийската библиотека“, „Обществото“, „Съветът“.

Екранът се изпразни. До зареждането на страницата с резултатите сякаш измина безкрайно дълго време и Емили се напрегна. Това ли беше? Беше ли намерила правилната комбинация?

Когато страницата най-накрая се зареди, Емили видя само познатата гледка от малка група стандартни резултати. Прегледа ги и разбра, че и те нямат връзка с търсенето й. Просто интернет връзката беше бавна.

Раздразнението й нарастваше с всяка изминала секунда и осъзна, че се оставя очакването й да я надвие.

„Успокой се - сгълча се наум. - Това не ти е някое състезание. Не въвеждай трескаво всяко хрумване.“

Отдръпна ръце от клавиатурата и преплете пръсти, като изпука с кокалчета. После отново се облегна назад на твърдия дървен стол.

„Трябва да подходиш съсредоточено, като сериозен човек.“

За втори път тази сутрин една-единствена фраза събуди могъщ спомен. Мисълта за електронните каталози я беше накарала да си спомни за кратката си среща с Арно Холмстравд в библиотеката в Минесота, а в момента критичната й самоирония „като сериозен човек“ - я върна към друга среща с Арно, завинаги запечатана в паметта й. Сети се за нея само преди четири дни, докато пътуваше към летището с колежката си от факултета и се мъчеше да осмисли новината за убийството на Холмстранд. Сентенция, която сякаш демонстрираше цялата ексцентричност и чудатост на изтъкнатия учен. Сега мисълта на Емили се върна към нея като решаващ фактор.