Джон Вердън - Затвори очи

– Ще перифразирам: "Скот Аштън промени мисията на училището. От институция, която лекува онези, които могат да бъдат излекувани, го превърна в място, където държат луди за връзване." Мисля, че това добре описва същността на нещата, които ми разказаха.

Аштън въздъхна съвсем леко:

– Предполагам, че някои хора биха го описали по този начин, особено ако кариерата им е пострадала от промяната.

Гърни пренебрегна прозрачния намек по адрес на Саймън Кейл.

– Вие как бихте го описали?

– В нашата страна има твърде много интернати, специализирани в терапията на различни неврози. Няма обаче институции, в които жертвите на сексуално насилие и хората с деструктивни сексуални мании могат да живеят в подходяща за тях среда, а към проблемите им да се подхожда творчески и да се получават добри резултати. Аз само се опитвам да запълня тази липса.

– И сте доволен от начина, по който работи системата ви?

Този път въздишката на Аштън бе по-дълбока.

– Лечението на определени психически разстройства е буквално на средновековно ниво. Като се има предвид колко ниско е поставена летвата, никак не е трудно да бъдат направени подобрения в системата. Когато имаш свободни един-два часа, може да поговорим по-подробно за това. Сега обаче смятам, че е най-добре да се обадя на някои от учениците, както вече говорихме.

Гърни погледна таблото на колата, за да провери колко е часът.

– Да, и аз закъснявам за среща вече с пет минути. Ще ви помоля да ми разкажете всичко, което можете, и то при първа възможност. А, и още нещо, докторе. Предполагам, че имате телефонните номера на Грегорио и "Кармала Фешън"?

– Моля?

Гърни запази мълчание.

– За рекламата ли говориш? Откъде ще имам номерата им?

– Предположих, че сте получили фотографията, която виси над камината ви, или лично от фотографа, или от компанията, поръчала рекламата.

– Не. Всъщност, Джилиан поиска снимката, не аз. Даде ми я като сватбен подарък. Подари ми я през онази сутрин... Сутринта, когато се състоя сватбата.

Сградата на окръжния административен център имаше необичайна история. До 1935 година беше позната като"Лудницата Бъмбълби", кръстена на ексцентричния британски преселник сър Джордж Бъмбълби, който през 1899 г. дарил цялото си състояние на заведението и според обезнаследените му роднини бил не по-малко луд от обитателите на мястото. Тази история не спираше да дава храна на местните шегобийци, които обсъждаха работата на държавните агенции, помещаващи се в сградата от времето на Голямата депресия.

Тъмната тухлена постройка приличаше на гигантско преспапие, което сякаш затискаше северната част на градския площад. Фасадата ѝ бе покрита с вековен слой мръсотия, която отчаяно се нуждаеше от почистване с пясъкоструйка, но всяка година почистването се отлагаше за следващата поради вечната липса на средства в бюджета. В средата на 60-те години вътрешността ѝ беше буквално изтърбушена, после бяха изградени нови помещения. Счупените полилеи и дървената ламперия бяха заменени от ярки флуоресцентни лампи и бели стени.

Сложната система за сигурност на входа, която Гърни си спомняше от разследването на случая "Мелъри", си бе все същата и все така изнервящо бавна. Планът на сградата обаче бе елементарен и минута след като премина бариерата, вече беше пред стъклената врата, на която с елегантни черни букви пишеше "ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР".

Моментално разпозна жената с кашмирен пуловер, седяща на бюрото в приемната: Елън Ракоф, изключително сексапилната (макар и далеч не в първа младост) секретарка на окръжния прокурор. Погледът ѝ бе все така забележително хладен и интелигентен, показващ опит.

– Закъсняхте – отбеляза тя с мекия си като кадифе глас.

Не го попита как се казва, което бе единственият знак, че си го спомня от случая "Мелъри".

– Елате с мен – покани го тя.

Поведе го обратно през стъклената врата и по коридора до втора врата, на която имаше черна пластмасова табелка с надпис "КОНФЕРЕНТНА ЗАЛА".

– Успех.

Гърни отвори вратата и за миг помисли, че е попаднал на погрешно място. В помещението имаше няколко души, но онзи, когото бе очаквал да види – Шеридън Клайн, – не бе сред тях. После забеляза капитан Родригес от щатската полиция и разбра, че в крайна сметка може би не е сбъркал мястото. Полицаят го гледаше намръщено от другата страна на голямата обла маса, която заемаше повече от половината от стаята без прозорци.