Джон Вердън - Затвори очи

– Нито едно от изброените.

– Тогава какво?

Последва кратко мълчание, после въздишка:

– Той не ме интересува. Неговият живот не ме засяга по никакъв начин.

– Но у него има нещо, което... какво?

– Ами възниква очевидният въпрос. В известен смисъл същият, който вече зададохте.

– И кой по-точно?

– Защо един толкова способен специалист би се оженил за пропаднал човек като Джилиан?

– Толкова ли я мразехте?

– Не я мразех, господин Гърни – не повече, отколкото бих мразил кобра например.

– А бихте ли убили кобрата?

– Този въпрос е детински.

– Проявете снизходителност и ми отговорете, моля.

– Бих убил кобрата, ако заплашва живота ми. Точно както бихте направили и вие.

– Искало ли ви се е някога да убиете Джилиан?

Докторът се разсмя невесело:

– Това да не е някаква игра за първолаци?

– Просто въпрос.

– Губите ми времето.

– Притежавате ли все още пушка "Уедърби Магнум" 257 калибър?

– Това пък какво общо има, по дяволите?

– Известно ли ви е, че някой е стрелял по Скот Аштън с такава пушка една седмица след убийството на Джилиан?

– С "Уедърби" 257 калибър? За бога, да не намеквате, че... Нали не се осмелявате да намекнете, че по някакъв начин съм... Какво, по дяволите, намеквате?!

– Просто ви зададох въпрос.

– Въпрос с доста обиден подтекст!

– Да разбирам ли, че пушката все още е у вас?

– Разбирайте каквото искате! Следващия въпрос.

– Можете ли да ми кажете със сигурност къде точно се е намирала пушката ви на седемнайсети май?

– Следващия въпрос.

– Джилиан някога водила ли е приятели вкъщи?

– Не – и благодаря на бога, че ми спести поне това! Боя се, че времето ви изтече, господин Гърни.

– Последен въпрос. Случайно да знаете името или адреса на биологичния баща на Джилиан?

За първи път от началото на разговора Пери се поколеба.

– Името звучеше като испанско – каза с нотка на отвращение. – Съпругата ми го спомена веднъж. Казах ѝ, че никога повече не искам да го чувам. Крус, може би? Анхел Крус? Не знам адреса му. Нищо чудно да няма такъв. Като се има предвид средната продължителност на живота на пристрастените към метамфетамини, вероятно е мъртъв от доста години.

И без да каже нищо повече, прекъсна връзката.

Заспиването се оказа трудна задача. Когато минеше полунощ, а умът на Гърни все още се занимаваше с нещо, му бе много трудно да го "изключи". Отнемаше му часове да се отпусне и да спре да анализира вманиачено проблемите, възникнали през деня.

Прекара поне четирийсет и пет минути в напразни опити да се отърси от калейдоскопа образи и въпроси, свързани със случая "Пери", когато осъзна, че дишането на Мадлин се е променило. Сигурен бе, че когато си легна, тя спеше. Сега обаче нещо му подсказваше, че се е събудила.

Искаше да поговори с нея. Всъщност не, не бе напълно сигурен дали иска. Не бе сигурен и какво точно да обсъждат. После осъзна, че иска съвет от нея. Искаше тя да му покаже пътя през блатото, в което затъваше все по-дълбоко – блато, образувано от твърде много съмнителни истории. Искаше съвета ѝ, но не знаеше как да помоли за него.

В този миг Мадлин леко се прокашля.

– И какво ще правиш с всичките си пари? – запита тя направо, сякаш обсъждаха тази тема вече цял час.

Всъщност за нея бе обичайна практика да повдигне някакъв въпрос по този начин.

– Имаш предвид стоте хиляди долара ли?

Тя не отвърна, което означаваше, че смята въпроса за излишен.

– Тези пари не са мои – подчерта Гърни. – Парите са наши . Дори и все още да са в сферата на теоретичното.

– Не, парите са си твои .

Той обърна глава към нея, но нямаше луна и в мрака не можеше да види изражението ѝ.

– Защо казваш това?

– Защото е вярно. Това си е твое хоби, което може да се окаже много доходоносно. И контактите с галерията са си твои – онази представителка или агентка, или каквато там се води. Освен това ще се видиш с новия си фен, колекционера, който и да е той. Така че и парите са си твои.

– Наистина не разбирам защо го казваш!

– Казвам го, защото е вярно.

– Не, не е. Онова, което е мое , е на двама ни .

Тя се изсмя печално:

– Не разбираш, нали?

– Какво да разбирам?

Мадлин се прозя и внезапно в гласа ѝ се долови умора:

– Целият проект си е твой. Единственият ми принос са оплакванията ми за това, колко време губиш с него, колко прекрасни дни пропускаш, затворен в бърлогата си, облещен в екрана на компютъра и в лицата на серийни убийци.