Джон Вердън - Затвори очи

На лицето му се изписа неприязън към квартала от детството или може би към самото му детство.

– Баща ми не говореше много, или поне не с мен и с майка ми. Беше почти невъзможно да го накарам да ми разкаже каквото и да било за детството си. И най-после един ден – може би просто искаше да спра да го тормозя – ми разправи тази история. Каза, че зад къщата на баща му имало ливада – точно така я нарече, "къщата на баща ми", което бе много странно, като се има предвид, че и той самият е живял в нея – обширна ливада, отделена с ниска каменна ограда от друга, още по-голяма ливада, през която течало поточе. Зад него в далечината имало хълмове. Къщата била ниска, малка, боядисана в светлокафяво, със сламен покрив, потъмнял от времето. Наоколо имало бели патици и жълти нарциси. Лежах всяка вечер в леглото си и си представях тази картина – патиците, нарцисите, полето, хълма. Искаше ми се да съм там и бях уверен, че някой ден наистина ще отида.

Лицето му изразяваше някаква смесица от горчивина и копнеж.

– И каква беше историята?

– М-м?

– Каза, че ти е разправил някаква история.

– Той и приятелят му Лиъм често ходели на лов за зайци. И двамата имали прашки. Отивали на ливадите зад къщата рано сутрин, преди разсъмване, докато тревата все още била покрита с роса, и стреляли по зайци. Зайците били проправили тесни пътечки през високата трева и той и Лиъм вървели по тях. Понякога пътечките свършвали пред някой къпинов храсталак, а понякога минавали под каменната стена. Описа ми големината на заешките дупки и как двамата с Лиъм поставяли примки и капани на отворите или на пътечките, а понякога и на входовете на тунелите под каменната стена.

– А спомена ли някога да са хващали заек?

– Каза, че ако хванели нещо, го пускали.

– Ами прашките?

– Много пъти пропускали на косъм, така каза...

– И това е историята?

– Да. Работата е там, че картините, които рисувах в ума си, бяха толкова истински, толкова често си представях, че самият аз съм там и вървя по тесните пътеки в тревата, че тези образи се превърнаха в най-живите спомени от детството ми.

Мадлин леко се намръщи.

– Всички правим така. И аз имам съвсем ясни спомени за неща, които в действителност никога не съм виждала – спомени за сцени, описани от други хора. Спомням си онова, което съм си представяла за тях.

Той кимна:

– Има още нещо. Години по-късно, десетилетия всъщност, когато бях прехвърлил трийсетте, а баща ми беше на шейсет и няколко, му споменах за това, докато говорехме по телефона. Казах му: "Помниш ли онази история за теб и Лиъм, как сте излизали с прашките в полето на разсъмване?" Той изобщо не се сети за какво говоря. Затова му споменах и останалото: ниската стена, къпиновите храсти, потока, хълма, заешките пътеки. "А, това ли? – отвърна ми той – Това са пълни глупости, нищо такова не се е случвало." А тонът му показваше, че ме смята за глупак, задето съм му повярвал. – Гласът на Гърни потрепери съвсем леко, едва доловимо. После той прочисти гърло.

– Значи всичко е било измислица?

– Да, всичко е било измислица. До последната дума, тревичка и камъче. И най-лошото е, че това е единственото нещо, което ми е разказвал за детството си.

Гърни се бе облегнал назад на стола си и изучаваше внимателно ръцете си. В действителност те бяха много по-сбръчкани и захабени, отколкото си ги беше представял. Бяха като ръцете на баща му.

Дълбоко замислена, Мадлин разтребваше масата. След като сложи всички съдове и прибори в мивката, покри ги със сапунена вода и спря кранчето.

– Сигурно детството му е било ужасно – заяви тя с равен тон.

Съпругът ѝ вдигна поглед към нея.

– Да, предполагам...

– Осъзнаваш ли, че през дванайсетте години от брака ни, докато още бе жив, го видях само три пъти?

– Да. Такива сме ние.

– Имаш предвид ти и баща ти ли?

Той кимна леко, потънал в спомени.

– Апартаментът в "Бронкс", в който израснах, имаше четири стаи: малка кухня, в която готвехме и се хранехме, както и малък хол и две неголеми спални. Бяхме четирима – майка ми, баща ми, баба ми и аз. И знаеш ли какво? Почти винаги във всяка стая имаше само по един човек, освен когато майка ми и баба ми гледаха заедно телевизия във всекидневната. Дори тогава баща ми оставаше в кухнята, а аз бях в някоя от спалните.

Разсмя се, после млъкна. В собствения си смях беше чул сардоничния смях на баща си.

– Спомняш ли си малките магнити-играчки във формата на шотландски териери? Ако ги наредиш по определен начин, се привличат. Ако пък ги сложиш наобратно, се отблъскват. Така бе и с нашето семейство, четири малки шотландски териера, сложени така, че да се отблъскват. В крайна сметка винаги се озовавахме в четирите противоположни края на апартамента, възможно най-далеч един от друг.