Джон Вердън - Затвори очи

Гърни затвори и си пое дълбоко въздух.

Мадлин се вгледа внимателно в лицето му и се подсмихна криво.

– Какъв подход само!

– Защо, ти друг ли би използвала?

– Всъщност твоят не бе никак лош. Да стопля ли отново вечерята?

– Да, добра идея. – Пое си отново въздух и го изпусна, сякаш по този начин можеше да се освободи и от притока на адреналин. – Савана ми съобщи имената и телефонните номера на семействата на двете момичета – на двете жени всъщност – които според нея са изчезнали. Как мислиш, дали да им се обадя?

– Това твоя работа ли е?

Тя взе двете чинии и ги отнесе до микровълновата фурна.

– Добър въпрос – призна Гърни и седна на масата.

Нещо в поведението на Аштън го бе провокирало и го караше да действа импулсивно. Но като си наложи да разсъждава спокойно, осъзна, че проблемът с "изчезналите" бивши ученички беше от ресора на полицията. За да бъде обявено дадено лице за "изчезнало", трябваше да се спазят определени правни и протоколни процедури. След това в националните бази данни трябваше да се въведат описанието му и обстоятелствата, при които е било видяно за последен път. Имаше и друг, още по-важен проблем: този с работната сила. Ако се окажеше, че са изчезнали няколко лица, при това със съмнение, че са били отвлечени или нещо по-лошо, това не беше работа за един-единствен следовател. Утрешната среща с окръжния прокурор и представителя на Бюрото за криминални разследвания бе идеалната възможност да съобщи за обаждането на Савана и да отнесе въпроса до полицията.

Междувременно обаче можеше да поговори с Грегорио. Разговорът можеше да се окаже интересен.

Гърни взе лаптопа си от всекидневната и го постави на мястото, където допреди малко се намираше чинията му със спагети. Провери в указателя на град Ню Йорк и откри трийсет и двама души с тази фамилия. Разбира се, беше много по-вероятно Грегорио да е собствено име или професионален псевдоним, който да допринася за определен имидж в съответните среди. Не успя обаче да открие името в нито една от категориите, които някак можеха да са свързани с рекламата в списание "Тайм". Нямаше никакъв "Грегорио" нито сред фотографите, моделиерите и графичните дизайнери, нито в рекламните и маркетинговите агенции.

Изглеждаше странно да няма никаква информация за фотограф, който прави рекламни снимки... Освен ако не беше толкова известен, че всяка голяма клечка в бранша да го познава и да знае как да се свърже с него. Фактът, че е невидим за масите, само би повишил интереса към него. Все едно си член на изискан нощен клуб, в който се допускат само отбрани клиенти.

Хрумна му, че ако Аштън е получил своето копие на снимката направо от Грегорио, би трябвало да има телефонния му номер. Сега обаче едва ли бе най-подходящият момент да му го поиска. Всъщност възможно бе и Вал Пери да знае нещо за фотографа, дори пълното му име. Или поне някакви подробности за самата снимка. И в двата случая щеше да е най-подходящо да остави въпросите си за другия ден. А най-важното бе да запази ума си ясен, спокоен и отворен за нови възможности. Може би бе съвпадение, че две бивши възпитанички на "Мейпълшейд" бяха позирали за същия моден фотограф като Джилиан, макар и двете да си бяха падали по Хектор. Гърни затвори лаптопа си и го сложи на пода до стола си.

Мадлин се върна с чиниите им, от които отново се вдигаше пара, и седна срещу него. Той взе вилицата си, после отново я остави. Извърна се и погледна навън, но мракът зад френските прозорци се бе сгъстил. Не се виждаха нито патиото, нито градината – само отразените в стъклата фигури на самия него и съпругата му, седнали край масата. Забеляза строгите черти на лицето си, сериозната линия на устата, които му напомняха за баща му.

Междувременно Мадлин пък наблюдаваше него.

– За какво си мислиш?

– За нищо. Не знам. За баща ми.

– И какво за него?

Той примигна и я погледна.

– Разказвал ли съм ти историята за зайците?

– Не, не помня такова нещо.

Гърни прочисти гърло.

– Когато бях малък – на пет-шест години, най-много седем – карах баща ми да ми разправя истории за времето, когато е бил дете. Знаех, че е отраснал в Ирландия, и имах някаква бегла представа за страната от един календар, който наш съсед ни бе подарил, след като бе ходил там на почивка. Всичко бе много зелено, скалисто и някак диво. За мен това бе едно странно, но прекрасно място. Сигурно го харесвах толкова, защото изобщо не приличаше на "Бронкс", където живеехме.