Джон Вердън - Затвори очи

Когато Мадлин излезе в градината да обере последния за сезона зелен фасул, той отиде в кухнята, измъкна от чекмеджето под плота голям бележник и започна да записва най-важните си задачи:

Да се обадя на Вал Пери, за да обсъдим двуседмичния ангажимент.

Да определя заплащането на час; други такси и разходи; да ми прати потвърждение по имейла.

Да информирам Хардуик.

Да говоря със Скот Аштън.

Да проуча биографията на Аштън, кръга му от колеги и познати, приятели и врагове.

Биографията на Джилиан, кръга ѝ от колеги и познати, приятели и врагове.

Сети се, че най-напред трябва да договори условията си с Вал Пери, преди да си поставя други задачи. Остави химикалката и взе телефона си. Веднага се включи гласовата поща. Гърни остави номера си и кратко съобщение, в което споменаваше за "евентуални следващи стъпки".

Тя му се обади след по-малко от две минути. Гласът ѝ бе по детски въодушевен. В него се долавяше и още нещо – намек за близост, каквато човек понякога изпитва, след като от раменете му се е смъкнала огромна тежест:

– Дейв! Толкова се зарадвах, като чух гласа ти преди малко! Страхувах се, че след вчерашната ни среща и начина, по който се държах, няма да искаш да имаш нищо общо с мен. Наистина съжалявам. Надявам се да не съм те изплашила. Не съм, нали?

– Не се притеснявайте за това. Исках само да ви кажа какво съм склонен да направя за вас.

– Разбирам. – Опасението поукроти ентусиазма ѝ.

– Все още не съм сигурен дали мога да ви бъда полезен.

– Аз пък съм убедена, че ще бъдеш много полезен.

– Благодарен съм ви за доверието, но...

– Извинявай, би ли изчакал една минутка? – прекъсна го тя, след което заговори на някого: "Може ли да почакаш малко? Говоря по телефона. Какво? О, по дяволите! Ще ги погледна. Къде са? Покажи ми. Това ли е? Добре! Да , добре е. Да!" – После отново се обърна към Гърни: – Божичко! Наемаш някого да свърши нещо, а в крайна сметка се оказва, че си ангажиран поне колкото него. Тези хора не осъзнават ли, че си ги назначил, за да свършат работата вместо теб?! – От гърдите ѝ се изпусна въздишка на възмущение. – Съжалявам. Не би трябвало да ти губя времето с това. В момента ремонтирам кухнята, подменяме теракота с нов, изработен по поръчка в Прованс. Непрекъснато има някакви проблеми между майстора и интериорния дизайнер. Ти обаче не се обаждаш за това, така че няма да те занимавам. Съжалявам, наистина съжалявам. Секунда. Сега ще затворя вратата. Може би ще проумеят какво означава това и няма да ме безпокоят повече. Добре, беше започнал да ми обясняваш какво можеш да направиш. Казвай нататък.

– Ще работя по случая в продължение на две седмици – заяви той. – Ще проуча нещата, ще направя каквото мога. Да видим докъде ще стигна.

– Защо само две седмици? – гласът ѝ бе напрегнат, сякаш се упражнява на непознато качество като търпението.

Защо, наистина? Преди тя да му зададе този иначе очевиден въпрос, дори не бе осъзнал колко е трудно да намери смислен отговор. Истинската му мотивация, естествено, бе свързана с желанието му да умилостиви Мадлин, а това нямаше никаква връзка с естеството на самия случай.

– Защото... след две седмици или ще съм постигнал съществен напредък, или ще е ясно, че не съм подходящият човек за тази задача.

– Разбирам.

– Ще водя дневник на операциите, в който ежедневно ще описвам предприетите действия. Всяка седмица ще ви изпращам сметката за възнаграждението ми – сто долара на час – плюс извънредните разходи, пътни и прочее.

– Добре.

– Ще уточнявам предварително по-големите разходи като самолетни билети и...

– Какво ти е необходимо, за да започнеш? – прекъсна го тя. – Договор за хонорарите? Искаш ли да подпиша нещо?

– Ще съставя договор и ще го изпратя по електронната поща. Трябва само да го разпечатате, да го подпишете, да го сканирате и да ми го пратите обратно. Не притежавам разрешително, затова ще се водя не частен детектив, а консултант. Официално задачата ми ще бъде да прегледам доказателствените материали и да оценя напредъка на разследването. Нямам нужда от аванс. Ще ви изпратя първата фактура точно след седмица.

– Добре. Нещо друго?

– Имам един въпрос. Може би е малко неочакван, но ми се иска да го задам, откакто гледах видеоклипа.

– Какъв въпрос? – в гласа и прозвуча тревога.

– Защо на сватбата нямаше никакви приятели на Джилиан?

От устата ѝ се разнесе остър, накъсан смях, който рязко секна.