Джон Вердън - Затвори очи

Въпреки това той предпочиташе да си мисли, че трудностите между него и Мадлин са лесни за преодоляване или поне че разбира причината за тях. За начало като личности те бяха коренно различни. Той разбираше нещата главно чрез мислене, а пък тя – чрез усещане. Той беше запленен от свързването на точките на пунктира, а тя – от самите точки. Него го стимулираше уединението, а социалната активност го изтощаваше, докато за нея бе в сила обратното. За него наблюдението беше само едно от средствата за по-точно преценяване на нещата, а за нея преценяването беше само едно от средствата за по-точно наблюдение.

Ако за база за сравнение се използваше някой от традиционните психологически тестове, те нямаха много общо. И все пак между тях често течеше някакво радостно електричество, когато се случваше да са на едно мнение за различни хора и събития. И двамата проявяваха ирония, и двамата бяха съгласни за това, кое е трогателно, кое е смешно, кое е ценно, кое е достойно и кое – подло. Споделяха и още едно много важно чувство: усещането, че другият е неповторим и незаменим. Между тях имаше искра, която Гърни в редките си моменти на топлота и сантименталност смяташе за олицетворение на любовта.

И именно тук бе противоречието, което описваше така добре отношенията им. Двамата имаха болезнено различни възгледи за света и живота, които понякога водеха до сблъсъци. Същевременно ги обединяваха силни изблици на привързаност, провокирани от сходни прозрения. Проблемът беше в това, че откакто се преместиха в Уолнът Кросинг, тези моменти бяха твърде редки. Отдавна не се бяха прегръщали истински – така, сякаш всеки държи в ръцете си най-ценното нещо на света.

Потънал в размисъл, той скоро изгуби представа за заобикалящата го действителност. Виенето на койотите го изтръгна от мислите му. Трудно беше да определи откъде точно идваха пронизителните животински викове, нито колко бяха животните. Сигурно бяха три или четири, някъде към близкия хребет, на около километър и половина източно от езерото. Изведнъж лаят секна и тишината сякаш стана още по-дълбока. Гърни вдигна ципа на якето си.

В ума му нахлуха още мисли за брака му и запълниха сетивния вакуум. Но той бе наясно, че колкото и да обичаше обобщенията, те не помагат особено за разрешаването на истинските проблеми. А най-належащият въпрос в момента бе решението, което трябваше да вземе и за което двамата с Мадлин очевидно бяха на различно мнение: дали да приеме случая "Пери" или не.

Беше съвсем наясно какво смята Мадлин. Беше го показала не само с последните си коментари, но и с безпокойството, което проявяваше всеки път, когато Гърни се докоснеше до нещо, свързано с полицията и полицейската работа. Това се случваше доста често през изминалите две години, откакто се бе пенсионирал. Вероятно тя виждаше случая "Пери" изцяло в черно и бяло. Ако той приемеше да участва в разследването, за нея това щеше да е доказателство, че манията му за разкриване на убийства е неконтролируема дори след пенсионирането. Бъдещето им заедно щеше да е помрачено. От друга страна, ако откажеше случая, това щеше да е знак за промяна. Тя щеше да го изтълкува като първа стъпка в трансформацията му от детектив-работохолик в любител на природата, който обича да наблюдава птичките и кара каяк. Но , възрази той мислено, сякаш спореше с нея в момента, изцяло черните или белите варианти са нереалистични и водят до грешки, защото така изключват много възможни решения. В този случай най-логичният избор вероятно би бил някъде по средата, в сивата зона между черното и бялото.

Воден от този основен принцип, той реши, че идеалният компромис ще бъде да приеме случая, но да се занимава с него в продължение на строго определен период от време, например една седмица. Максимум две. Тогава щеше да проучи подробно материалите и доказателствата, да се опита да открие пропуските и да разреши загадката. Вероятно щеше да разговаря отново с някои ключови лица, да проследи фактите, да открие каквото може, да предложи своите заключения и препоръки и...

В този момент воят на койотите се възобнови така внезапно, както беше спрял. Звукът сякаш бе по-силен или просто идваше от по-близо; вероятно глутницата бе на средата на гористия хълм, който се спускаше към плевнята. Лаят бе накъсан, пронизителен, възбуден. После изведнъж секна. Никакъв звук. Оглушителна тишина. Минаха десет дълги секунди. След това, едно по едно, животните започнаха отново да вият. Гърни усети как кожата му настръхва. Тръпки плъзнаха от гърба към външната страна на ръцете му чак до дланите. Още веднъж му се стори, че вижда някакво движение в тъмнината.