Джон Вердън - Затвори очи

– Е, съгласен ли си с мен, Джак?

– Няма как да си сигурен!

– Нищо не е сигурно. Разбираш обаче логиката ми, нали?

– Естествено – отвърна Хардуик, като някак успя да внуши, че разбира, но не е особено впечатлен. – Обаждането на Аштън за чашата е получено в участъка в 16:15 часа следобед, а Аштън каза, че е изтичал в къщата веднага щом осъзнал какво се е случило. Вероятно му е отнело около две минути да стигне от вътрешния двор до най-близкия телефон в къщата; може да е се е оглеждал през прозореца и да е търсил следи от стрелеца, после да е набрал направо номера на местния участък, а не 911; после още няколко секунди, докато телефонът звъни... Така излиза, че изстрелът реално е бил произведен около 16:13 часа. Но за да го свържеш с точното време на убийството предишната седмица, трябва да направиш три огромни скока. Първият, че стрелецът по чашата е същият човек, който е убил булката. Вторият, че е знаел точната минута, в която я е убил. И третият, че е искал да отправи някакво послание, пръсвайки чашата в същата минута, същия час и същия ден от седмицата. Това ли твърдиш?

– В общи линии.

– Не е невъзможно. – В гласа на Хардуик ясно личеше скептицизмът, който бе врязал неизличими бръчки по лицето му. – И какво от това? Какво значение има, по дяволите, дали е вярно или не?

– Все още не зная, но това съвпадение не е случайно.

– Отрязана глава и строшена чаша, и двете по средата на маса, в промеждутък от една седмица...

– Да, нещо такова – измърмори Гърни, внезапно обзет от съмнение.

Хардуик имаше странната способност да кара идеите на останалите да звучат като пълен абсурд.

– Да се върнем обаче на планината бумащина. Откъде искаш да започна?

– Където решиш, майсторе! Няма да се разочароваш. На всеки лист хартия има поне едно шантаво нещо. Никога не съм попадал на по-странен и заплетен случай. Нито пък на такава сбирщина ненормалници. Да ти кажа ли какво ми подсказва интуицията? Че нищо не е такова, каквото изглежда.

– Добре, Джак, още един въпрос. Защо няма доклад от разговора с Уитроу Пери във връзка с инцидента с чашата?

След секунда мълчание Хардуик се разсмя дрезгаво и ниско.

– Умно, Гърни, много умно! Улучи болното място за нула време. Разпит нямаше, защото бях отстранен от случая в същия ден, когато разбрахме, че по една случайност добрият доктор притежава пушка, с която спокойно може да улучи чаша от 300 метра разстояние. Сериозен шибан пропуск от страна на новия началник, не мислиш ли?

– Доколкото разбирам, не си си дал труда да му го напомниш?

– Въобще не ме допуснаха до разследването. Самият многоуважаем капитан ми нареди да си обирам крушите.

– А са те отстранили от случая, защото...

– Вече ти казах. Държах се грубо с висшестоящ. Осведомих го за недостатъците на подхода му. Е, може да съм споменал нещо и за недостига му на интелект и недостатъците му като ръководител...

Изтекоха десетина дълги секунди в пълно мълчание.

– Имам чувството, че наистина мразиш този човек, Джак.

– Да го мразя ли? Не-е! Не го мразя. Аз не мразя никого. Всъщност обичам целия шибан свят!

Гърни разчисти място между две купчини документи и постави там лаптопа си. После отвори картата "Гугъл Земя" и въведе адреса на Аштън в Тамбъри. Нагласи изображението над бунгалото и гората зад нея, след което увеличи максимално мащаба. Сведе мястото, където е било намерено оръжието на убийството, до малък терен в горичката на около трийсет метра от Баджър Лейн. Значи Флорес се измъква от бунгалото през задния прозорец, после отива или изтичва до мястото в гората, зарязва мачетето, като леко покрива окървавеното острие с пръст и листа, а след това... След това какво? Успял е да стигне до шосето, без да остави други следи, дори миризма, която кучето да може да последва? Спуснал се е по хълма към къщата на Кики Мълър? Или пък тя го е чакала с колата си на пътя, за да му помогне да избяга и двамата да започнат някъде нов живот?

Или пък Флорес просто се бе върнал по стъпките си до бунгалото? Дали това бе причината следата да стига само до мачетето? Възможно ли бе Флорес да се е скрил вътре или близо до бунгалото, и то толкова добре, че цял полк полицаи, детективи и криминолози да не го открият? Едва ли.

Гърни вдигна поглед от екрана и се сепна. Мадлин седеше в другия край на масата и го наблюдаваше. Той така се стресна, че почти подскочи на стола си.

– Божичко! От колко време си тук?