Джон Вердън - Затвори очи

Тя сви рамене и не си направи труда да отговори.

– Колко е часът? – запита Гърни, но веднага осъзна колко безсмислен е въпросът му. Часовникът на стената се виждаше от неговото място, не и от нейното. Освен това часът – 22:55 – бе изписан и на компютърния екран пред него.

– Какво правиш? – поинтересува се Мадлин.

Думите ѝ прозвучаха по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос.

Той се поколеба за миг:

– Само се опитвах да видя някаква логика в тези... материали.

– Хм – отговорът ѝ беше нещо като едносричен безрадостен смях.

Гърни се опитваше да я гледа в очите, но трудно му се удаваше.

– За какво си мислиш? – измърмори той.

Тя се усмихна и се намръщи – почти в един и същи момент.

– Мисля си, че животът е кратък – отвърна Мадлин с глас на човек, който се е сблъскал с някаква тъжна истина.

– И какво следва от това? – продължи той, като се опитваше да проумее странното ѝ настроение.

Тя, изглежда, преценяваше избора му на думи. Накрая, когато Гърни вече си мислеше, че няма да му отговори, каза:

– Следователно времето ни изтича.

Мадлин наклони глава – или може би ставаше дума за неволен спазъм – и го изгледа с любопитство.

Изкушаваше се да попита: "Времето ни за какво?" , да превърне този безсмислен разговор в спор, с който би могъл да се справи, но нещо в погледа ѝ го спря.

– Искаш ли да поговорим за това? – попита той вместо това.

– Животът е кратък, това е – отвърна тя, поклащайки глава. – Нещо, над което си струва да се замислим.

Измина час от разговора им в кухнята. През това време Гърни няколко пъти се надигаше с намерението да отиде в спалнята и да провери дали е говорела сериозно. Всеки път обаче вниманието му се връщаше към документите на масата пред него.

От време на време Мадлин започваше да вижда нещата като през някаква тъмна леща. Вниманието ѝ сякаш се съсредоточаваше върху някаква мрачна, безжизнена точка в пространството, която се превръщаше в олицетворение на всичко наоколо. Това обаче винаги бе временно; много скоро полезрението ѝ отново се разширяваше, радостта и прагматизмът ѝ се връщаха. Случвало се бе преди, несъмнено щеше да се случва и занапред. За момента обаче поведението ѝ силно го разстрои. Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство и разяждащо усещане за пустота – чувство, от което искаше да избяга на всяка цена. Грабна едно леко яке от закачалката в килера и излезе през страничната врата в беззвездната нощ.

Луната се опитваше да се покаже иззад гъстите облаци и благодарение на нея навън не цареше пълен мрак. Веднага щом различи очертанията на пътеката сред избуялите бурени, той пое по нея надолу през ливадата към една очукана пейка край езерото. Седна и се заслуша в звуците на нощта, без да помръдва. Постепенно очите му привикнаха и той забеляза неясните форми на някакви предмети – може би дървета; силуетите бяха неясни и не можеше да се каже със сигурност. После улови движение от другата страна на водната площ. Спря погледа си точно върху мястото: размитите очертания на клонки, големи храсти къпина, изсъхнал папур и каквото друго би могло да расте там се сливаха в едно безформено цяло. Когато обаче отмести поглед леко встрани, с периферното си зрение той го видя отново – почти сигурно беше някакво животно с размерите на дребна сърна или голямо куче. Щом погледна отново към него, животното изчезна.

Той знаеше как функционира ретината и защо човек може да види някоя звезда, без дори да гледа право в нея, а встрани. А животното – ако беше животно и ако там изобщо имаше нещо – със сигурност беше безобидно. Дори мечките в Кетскилс не представляваха опасност, още по-малко пък за човек, който стои тихо на сто метра разстояние. И все пак на някакво първично ниво на възприятие в мистериозното движение в тъмнината имаше нещо зловещо.

Нощта бе безветрена, не се долавяше никакъв звук и всичко беше застинало в мъртвешки покой, но за Гърни тя далеч не беше спокойна. Той осъзна, че проблемът е по-скоро в собствения му ум, а не в атмосферата наоколо; че се дължи повече на напрежението в брака му, отколкото на сенките в гората.

Напрежението в брака му... Бракът му не беше идеален. На два пъти беше на ръба да се разпадне. Преди шестнайсет години четиригодишният му син загина при инцидент на пътя. Гърни обвиняваше себе си. Превърна се в емоционална развалина, с която беше почти невъзможно да се живее. А само преди десет месеца маниакалната му погълнатост от случая "Мелъри" беше на път да погуби не само брака, но и живота му.