Джон Вердън - Затвори очи

– Мислех, че ще спиш до сутринта.

– Ами явно няма – измърмори той.

Гласът му бе прегракнал и той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Мадлин отново сведе поглед към книгата.

– Ако си гладен, в тенджерата има супа от моркови, а в тигана – задушено пилешко.

Той се прозя.

– Какво четеш?

– "Естествена история на молците".

– История на какво?!

Мадлин повтори думата, като този път оформяше внимателно всяка сричка, все едно говореше на глухоням, който чете по устните:

– На мол-ци-те. – Обърна нова страница. – Имаме ли поща?

– Поща ли? Ами... ъ-ъ... не знам. Мисля, че... А, да! Канех се да проверя, но те видях да се изкачваш по хълма и се разсеях.

– От известно време насам непрекъснато си разсеян.

– Така ли? – Моментално съжали заради защитната нотка в тона си, но недостатъчно, за да си признае.

– Ти не си ли на това мнение?

– Ами... предполагам – каза той, след като въздъхна нервно.

Отиде до печката и си сипа от супата.

– Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?

Той не отвърна веднага. Предпочете първо да се настани срещу нея заедно с купичката супа и втората половина на багетата.

– Имаме сериозен напредък в разследването. Една бивша ученичка от "Мейпълшейд" е била открита мъртва във Флорида. Била е изнасилена и убита.

Мадлин затвори книгата си и се втренчи в него:

– И ти смяташ, че... какво?

– Възможно е и другите изчезнали момичета да са свършили по същия начин.

– Убити от същия човек ли?

– Има такава вероятност, да.

Тя се вгледа съсредоточено в лицето му, сякаш очакваше да открие там нещо, което той не ѝ казваше.

– Какво? – запита той.

– Това ли ти се върти в ума?

Стомахът му се сви.

– Да, но има и друго. От полицията не могат да измъкнат и дума от мъжа, който е обвинен за убийството – нищо освен категорично отричане да го е извършил. Междувременно адвокатската фирма и пиар агенцията му измислят какви ли не алтернативни сценарии за убийството и ги пробутват на медиите. Какви ли не невинни обяснения за факта, че обезглавеното тяло на една изнасилена и измъчвана млада жена се е озовало в хладилната му камера.

– И ти си мислиш: "Ех, само да можех да седна и да си поговоря с това чудовище..."

– Не твърдя, че ще изтръгна от него признание, но...

– Но ще се справиш по-добре от местните полицаи, нали?

– Това надали ще е особено трудно.

Вътрешно потръпна от арогантността си, но това не му пролича.

Мадлин се намръщи:

– Няма да е първият случай, при който звездният детектив се захваща с предизвикателството и разгадава загадката.

Той я погледна неловко.

Мадлин изучаваше лицето му, за да разбере скритото значение на изражението му.

– Какво? – запита той.

– Нищо не съм казала.

– Да, обаче си мислиш нещо. Какво? Кажи ми.

Тя се поколеба за миг:

– Мислех, че обичаш загадките.

– Признавам си, така е. И какво от това?

– Тогава защо изглеждаш толкова потиснат?

Въпросът го сепна.

– Може би просто съм изтощен. Нямам представа.

В действителност знаеше. Чувстваше се зле, защото не можеше да ѝ признае причината да се чувства така. Нежеланието да ѝ разкрие до каква степен се е разстроил от случката с упояването и колко се притеснява заради ефекта от рохипнола го караха да се чувства ужасно изолиран.

Тръсна глава, сякаш заявяваше, че няма да се вслуша в тънкото гласче в ума си. Че няма да разкаже всичко на жената, която го обича, както го молеше то. Страхът му бе толкова силен, че възпираше действието, което би го премахнало.

Колкото и напрегната да бе понякога, връзката с Мадлин бе основната опора на Гърни. Тя обаче зависеше от определена степен на откровеност, на каквато в момента той не бе способен.

С отчаянието на удавник той се хвана за единствената друга сламка, с която разполагаше – професията си на детектив, който разследва убийства. Опита се да насочи цялата си енергия в разкриването на престъплението .

Според него най-резултатната стъпка на този етап бе да проведе разговор с Джордан Болстън. Но трябваше да намери начин да я осъществи. Ребека бе подчертала, че страхът е ключовият фактор, който би му позволил да пробие бронята на богатия психопат. Гърни бе съгласен с нея. Съгласен бе и с другото – че това няма да е никак лесно.

Страхът.

Чувство, което Гърни изпитваше с невероятна сила и в момента. Брутално, първично, обсебващо и до болка познато. Може бе тези емоции щяха да са му от полза. Кое точно го плашеше толкова много? Намери в телефона си трите обезпокоителни съобщения и внимателно ги прочете отново.