Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Това е статия от Ню Йорк дейли нюз . Заглавието гласи: „Чудовищен сериен убиец заловен от детектив новобранец“. Статията продължава: „Снощи Дейвид Гърни, един от най-младите детективи от отдел „Убийства“ в града, постави край на ужасяващата кариера на серийния убиец Чарлз Лърмър, известен с прозвището Секача. Шефовете на Гърни му приписват лъвския пай от заслугите за умно проведеното преследване, идентифицирането и окончателното задържане на чудовището, за което се твърди, че е отговорно за най-малко седемнадесет убийства, свързани с канибализъм и разчленяване, през последните дванадесет години. „Той използва радикално нов подход към случая, което доведе до пробива“, обясни лейтенант Скот Бари, говорител на нюйоркската полиция. „Довечера всички ще можем да спим по-спокойно“, заяви още Бари. Той отказа да коментира повече, като намекна, че заради предстоящия съдебен процес в момента е невъзможно да сподели всички подробности. Не успяхме да открием самия Гърни за коментар. Според негов колега от отдела детективът герой е алергичен към публичността .“ Датата е първи юни 1987 година.

Мадлин върна поставената в рамка статия на Гърни. Той я пое внимателно, като показа – или поне така се надяваше – подходящата доза признателност. Проблемът бе, че не обичаше да получава подаръци, особено скъпи. Освен това не му харесваше да се превръща в център на внимание, посрещаше с противоречиви чувства хвалбите и не страдаше от носталгия.

– Благодаря – каза. – Много оригинален подарък. – След това се намръщи, загледан в синята кутия: – Рамката от там ли е, откъдето си мисля?

Кайл се усмихна гордо:

– В „Тифани“ има страхотни неща.

– Божичко! Не знам какво да кажа. Благодаря. Как изобщо се сдоби с тази древна статия?

– Пазя я горе-долу цял живот. Учудвам се, че не се е разпаднала преди години. Някога я показвах на всичките си приятели.

Вълна от емоции заля Гърни. Той шумно прочисти гърлото си.

– Чакай, дай на мен – предложи Мадлин и я взе от ръцете му. – Трябва да я сложим на хубаво и видно място.

Ким наблюдаваше сцената с неприкрит интерес:

– Не ти харесва да си герой, нали?

Чувствата на Гърни се изляха навън под формата на дрезгав смях:

– Аз не съм герой.

– Много хора те смятат за такъв.

Той поклати глава:

– Героите не са реални. Те са фикция, измислена за целите на някаква история. Разказвачите от медиите създават героите. А след като ги създадат, ги унищожават.

След тази му забележка настъпи неловко мълчание.

– Понякога героите са истински – отбеляза Кайл.

Мадлин беше отнесла рамката в другия край на стаята и я наместваше на полицата над камината.

– Между другото – подхвърли тя, – на паспартуто има ръкописен надпис, който не прочетох на глас: „Честит рожден ден на най-великия детектив на света!“.

В този миг някой рязко почука на външната врата и Гърни веднага скочи на крака.

– Аз ще отворя – заяви той с надежда, че облекчението му не е проличало твърде явно.

Размяната на сантименталности не беше сред силните му страни, но същевременно не искаше да изглежда така, сякаш бяга от щедро споделените емоции на другите.

Безучастният песимизъм в изражението на Крамдън го разстройваше много по-малко от синовния ентусиазъм на Кайл. Когато Гърни отвори вратата, мъжът бе застанал на около метър от нея, сякаш oтблъснат от някакво магнитно поле, действащо в обратна посока.

– Сър, може ли да ви помоля да излезете навън за минута? – не прозвуча като въпрос.

Гърни се подчини, изненадан от тона му, но без да го показва външно.

– Сър, притежавате ли двайсетлитрова пластмасова туба за бензин?

– Да. Всъщност имам две.

– Разбирам. Къде ги държите?

– Едната е ей-там, зад трактора – Гърни посочи към обрулената от времето барака в другия край на градината с аспержи. – А другата е под навеса зад... – Млъкна за миг. – Тоест, там, където беше навесът зад плевнята.

– Разбирам. А сега бихте ли дошли с мен до микробуса да ми кажете дали тубата в него е една от вашите?

Крамдън беше паркирал служебния микробус на екипа зад колата на Гърни. Сега отвори страничната врата на автомобила и Гърни моментално разпозна тубата.

– Сигурен ли сте?

– Напълно. На дръжката има ясна вдлъбнатина. Няма съмнение.

Крамдън кимна:

– Кога я използвахте за последен път?

– Не ми трябва много често, основно за ръчната косачка, която държа там. Така че... не съм я използвал от миналата есен.