Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Горе имало офис, защитен като крепост. Стоманени врати, ключалки, камери. Най-високо ниво на сигурност. Вътре бил Франки Бено с още двама от хората си. Когато въвели Макси във вътрешния кабинет, Франки го изгледал мрачно и продължително. После се ухилил противно, сякаш току-що му била хрумнала страхотна идея. „Свали си дрехите“, наредил. Макси започнал да циври като бебе. Франки повторил: „Свали си дрехите и ми дай шибания фотоапарат!“. Макси му връчил фотоапарата, после се дръпнал назад до стената, сякаш се опитвал да се отдалечи възможно най-много от тия типове. Свалил си якето и ризата, после си смъкнал и панталоните. Обувките били още на краката му. Така че той седнал на земята и започнал да си дърпа панталоните, но те се набрали около глезените му. Франки му казал да побърза. Четиримата бандити на Франки се хилели. Изведнъж Макси отдръпнал ръце от глезените си – и във всяка от тях стискал по един малък симпатичен „Зиг Зауер“, 38-и калибър – Хардуик направи драматична пауза. – Е, какво мислиш за това?

Гърни се сети първо за собствената си скрита „Берета“. После си помисли за Клинтър. Макар очевидно да си падаше по рисковете (а нищо чудно да бе и леко чалнат), със сигурност знаеше как да напластява една история и как да запазва контрола под напрежение. Наясно бе и как да манипулират покварени, зли и импулсивни хора, как да ги накара да стигнат до изводите, до които той иска да стигнат. За ченге, работещо под прикритие, или за фокусник, това беше най-ценната комбинация от умения. Гърни обаче усещаше и нещо друго, спотайващо се под повърхността – нещо, което предвещаваше лош край.

Хардуик отново подхвана разказа си:

– Случилото се след това беше предмет на задълбочено разследване от страна на Бюрото. След като прегледаха и анализираха всички факти, в крайна сметка се оказа, че имат само думата на Макс. А пък той заявил следното: вярвал, че животът му се намира в непосредствена опасност и действал в съответствие с това. Приложил толкова сила, колкото смятал за подходящо при тези условия. В крайна сметка след себе си в онази стая оставил петима мъртви мафиоти и се измъкнал без нито една драскотина. От онзи миг нататък до нощта, когато прецака всичко, Макс Клинтър живееше с чувство за непобедимост.

– Знаеш ли с какво се занимава сега, как си изкарва парите?

Хардуик се усмихна:

– Аха, продава оръжия. Много необикновени оръжия. Неща за колекционери и разни опасни военни пушкала. Може би дори „Пустинни орли“.

1Сорт кафе, отглеждан на остров Суматра, Индонезия – б. р.

2Диорама – умален макет на (реално съществуваща) местност, исторически момент или сцена. – б. пр.

3Вид плоски спагети – б. пр.

Когато в 11,15 часа Гърни стигна до дома си след посещението при Хардуик в Дилуид, завари червената мазда на Ким, паркирана отстрани на къщата. Щом спря до нея, Ким остави телефона си и свали прозореца:

– Тъкмо се канех да ти звънна. Почуках на вратата, но никой не ми отвори.

– Подранила си.

– Винаги идвам по-рано. Много мразя да закъснявам. Като фобия ми е. Можем да тръгнем към дома на Руди Гец веднага, освен ако нямаш нещо друго за вършене преди това.

– Само минутка – и влезе в къщата, за да отиде до тоалетната.

Провери дали има съобщения на телефонния секретар. Нямаше. После погледна лаптопа и електронната поща. Всички писма бяха за Мадлин.

Когато излезе отново навън, го обгърна аромат на влажна почва. Тази миризма на свой ред извика спомена за стрелата в цветната леха – червените пера по края, черната пръчка, забодена в тъмнокафявата земя. Плъзна поглед в тази посока, като почти очакваше...

Но там нямаше нищо.

Естествено, че няма да има. Откъде-накъде ще има? Какъв, по дяволите, ми е проблемът?!

Отиде до маздата и се качи на седалката до шофьорската, която беше дръпната силно назад. Колата заподскача през ливадата, покрай плевнята и езерото, до черния чакълест път, който следваше потока, надолу по планината. Когато поеха по окръжната магистрала, Гърни попита:

– Имаше ли някакви други проблеми вчера?

Тя направи физиономия:

– Мисля, че сама се навивам. Започвам да развивам онова, което психиатрите наричат „твърде изострена бдителност“.

– Имаш предвид, че непрекъснато проверяваш дали не те заплашва опасност?

– Да, непрекъснато, при това толкова вманиачено, че всичко ми изглежда като заплаха. Все едно да имаш вградена противопожарна аларма, която е толкова чувствителна, че се включва всеки път, когато използваш тостера. Въртят ми се разни мисли в главата: „Наистина ли оставих химикалката на тази маса? Измих ли вече онази вилица? Това растение не беше ли с пет сантиметра вляво?“. Такива неща. И снощи беше така. Излязох за около час, а когато се прибрах, в банята светеше.