Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

В следващите деветнайсет страници това изявление бе разгърнато пространно, манифестът преминаваше от пророчески към академичен тон и обратно. Логическите доводи бяха подкрепени от множество данни за разпределението на богатството, които трябваше да демонстрират несправедливостта в икономическата структура на Америка, и завършваха със статистика на тенденциите, показваща как нацията се насочва към икономика от типа на тези в третия свят – икономика на крайностите с огромно богатство, съсредоточено на върха, все повече ширеща се бедност и намаляваща средна класа.

Основният текст на документа завършваше със заключението:

Тази отвратителна и разрастваща се несправедливост се задвижва от алчността на силните и силата на алчните. Нещо повече – контролът, упражняван от тази гнусна и всепоглъщаща класа над медиите – основният механизъм за влияние над обществото – е на практика абсолютен. Информационните канали (които, ако разполагаха със свобода, биха могли да бъдат двигател на промяната) са притежавани, ръководени и заразени от големите корпорации и от отделни милиардери, чиито интереси са мотивирани от това зловредно качество – алчността.

Именно това безнадеждно положение ни принуждава да стигнем до неизбежното си заключение, до ясната си решимост и до предприетите от нас действия.

Документът беше подписан с „Добрия пастир“.

В отделна бележка, прикрепена към последната страница, авторът беше добавил информация за точното време и място на две нападения, предшестващи „меморандума“.

Тъй като в онзи момент въпросните факти все още не били достъпни за обществеността, те подкрепили твърдението на подателя, че той е убиецът. В послепис към бележката се посочвало, че копия на целия документ са били изпратени едновременно на дълъг списък от национални и местни новинарски организации.

Гърни отново прегледа всичко. Когато половин час по-късно остави папката, вече бе наясно защо случаят се смята за емблематичен в криминологията и защо е изместил по-ранния, този на Юнабомбъра, като академичен архетип за убийства, мотивирани от обществена мисия.

Документът беше по-ясен и с далеч по-малко отклонения от темата от манифеста на Юнабомбъра. Логическата връзка между оповестения проблем и разрешението му под формата на убийства беше по-пряка, отколкото при хаотичните писма бомби на Тед Качински, изпращани до жертви, чиято връзка с проблема бе, най-меко казано, спорна.

Добрия пастир спретнато бе обобщил подхода си в първите две точки от меморандума: „1. Ако любовта към парите, каквато по същността си е алчността, е коренът на всяко зло, най-великото добро ще бъде постигнато чрез унищожаването ѝ. 2. Тъй като алчността не съществува във вакуум, а в своите човешки носители, следва, че за да се изкорени алчността, трябва да се унищожат приносителите ѝ.“

Нима може да бъде казано по-директно от това?

По своята същност поредицата убийства, извършени от него, също бе впечатляваща. Съдържаше всички елементи на приковаваща вниманието театрална постановка: бързо въведение, сгъстена времева рамка, високо напрежение, осезаема заплаха, драматична атака срещу богатството и привилегиите, лесно разпознаваем тип на жертвите, ужасяващ момент на сблъсъка.

Това бяха съставките на легендите и те заемаха естествено място в съзнанието на хората. Всъщност заемаха поне две места: за онези, които се чувстваха застрашени от атака срещу богатите, Добрия пастир беше въплъщение на хвърлящ бомби революционер, решен да взриви структурата на най-великото общество в историята. За другите, които смятаха богаташите за свине, Добрия пастир беше идеалист – Робин Худ, който поправя най-лошата несправедливост в един несправедлив свят.

Логично бе с течение на годините случаят да придобие такава популярност в часовете по психология и криминология. Преподавателите обичаха да го представят, защото подкрепяше изводите им по отношение на определен тип убиец и – нещо, което много рядко се среща при социалните науки – не оставяше никакво място за съмнения. На студентите им харесваше да слушат за него, защото (както и много други откровено ужасни неща) той беше гротескно забавен.

Дори фактът, че убиецът успява да избяга в нощта, се превръщаше в предимство – по този начин историята оставаше с отворен край в настоящето и беше още по-привлекателна.

Гърни затвори папката, замислен за дълбоката интуитивна сила на текста. Изпитваше смесени чувства.