Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Неочакваната тишина започна да го ужасява. Представи си колко безшумен би бил сблъсъкът на острата стрела и някое човешко тяло.

Прекара остатъка от нощта, преценявайки възможните последствия.

Възможните последствия го плашеха до смърт. Но причината за онова продължително безпокойство, онази част от случката, която още не можеше да преглътне и която все още го тормозеше – дори сега, след трийсет и пет години – беше въпросът, на който така и не бе успял да си отговори: Защо ?

Защо го бе направил? Какво го бе обзело и го бе накарало да стори нещо толкова очевидно безразсъдно, нещо, от което нямаше никаква рационална полза и което беше изпълнено с безсмислена опасност?

Гърни погледна отново към плота и се сепна от странната симетрия между двете загадки: стрелата, която бе изстрелял от прозореца на майчината си спалня, с неясен мотив и неизвестна точка на приземяване, и стрелата, която се бе забила в градината на съпругата му, с неясен мотив и неизвестна точка на изстрелване. Поклати глава, сякаш искаше да я прочисти от някаква невидима мъгла.

Време беше да смени темата.

Сякаш по поръчка в този миг звънна мобилният му телефон. Обаждаше се Кони Кларк.

– Исках да добавя нещо – нещо, което не споменах тази сутрин.

– О?

– Не съм го пропуснала нарочно. Става дума за едно от ония неясни неща, които понякога изглеждат свързани със ситуацията, а понякога сякаш нямат нищо общо.

– Да?

– Предполагам, че по-скоро е съвпадение. Добрия пастир е извършил убийствата си точно преди десет години, нали така? Ами точно по това време бащата на Ким изчезна от полезрението ни. Тогава вече бяхме разведени от две години, а той все разправяше, че иска да пътува по света. Никога не съм смятала, че наистина ще го направи, макар понякога да беше удивително импулсивен и безотговорен, до голяма степен именно заради това се разведох с него, а после един ден просто остави съобщение на телефонния ни секретар, казваше, че моментът е настъпил, сега или никога, и че заминава. Пълен абсурд! Но това беше всичко. Случи се през първата седмица на пролетта, точно преди десет години. Никога повече не чух и дума от него. Можеш ли да повярваш? Това егоистично, скапано копеле! Ким беше направо съсипана. Дори повече, отколкото при развода две години по-рано. Напълно съсипана.

– И смяташ, че съвпадението във времето има някакво специално значение?

– Не, не, не твърдя, че има някаква връзка между Добрия пастир и изчезването на Емилио. Че как би могло да има? Просто и двете се случиха в един и същ месец, през март 2000 година. Може би това обяснява донякъде защо Ким толкова силно съпреживява болката на онези семейства, които са загубили някого – защото и тя загуби баща си по същото време.

Сега вече Гърни разбра:

– И също липсва причина...

– Да. Убийствата на Добрия пастир така и никога не бяха разрешени, защото убиецът не беше заловен. А Ким не успя да загърби изчезването на баща си, защото така и не разбра какво в действителност му се е случило. Мисля, че когато говори за семействата на жертвите на убийствата и несекващото им страдание, всъщност говори за себе си.

След като приключи разговора с Кони, Гърни дълго седя до масата, като се опитваше да осмисли последствията от излизането на Емилио Корасон от живота на Ким.

Постепенно започна да възприема равномерния тих звук от иглите за плетене на Мадлин. Тя седеше, огряна от жълтата светлина на лампата, поставила кълбо прежда с цвят на градински чай отстрани на креслото си, а в скута ѝ се оформяше зеленикав пуловер.

Гърни отвори синята папка на раздела, посветен на „Меморандума за намерение“ на Добрия пастир. На страницата за обща информация в началото на раздела някой (вероятно самата Ким) беше посочил, че оригиналният документ е бил доставен чрез експресна поща, в кафяв хартиен плик с размери 23 на 30 сантиметра, адресиран до „Директора на Щатската полиция на Ню Йорк, Бюро за криминални разследвания“. Датата на доставката беше 22 март 2000 г. – срядата след уикенда, в който бяха извършени първите две убийства.

Гърни отгърна страницата и започна да чете текста на самия меморандум. Той започваше направо, с обобщено изявление, изложено под формата на номерирани изречения:

1. Ако любовта към парите, каквато по същността си е алчността, е коренът на всяко зло, най-великото добро ще бъде постигнато чрез унищожаването ѝ. 2. Тъй като алчността не съществува във вакуум, а в своите човешки носители, следва, че за да се изкорени алчността, трябва да се унищожат приносителите ѝ. 3. Добрия пастир прочиства стадото, като отделя заразените овце от здравите, защото е добро да се спре разпространението на заразата. Добро е да защитиш добрите животни от лошите. 4. Макар търпението да е добродетел, не е грях да изгубиш търпение пред алчността. Не е грях да вдигнеш оръжие срещу вълците, които поглъщат деца. 5. Това е нашата декларация: обявяваме война на приносителите на алчността, на джебчиите, които наричат себе си „банкери“, на въшките с лимузини, на червеите с мерцедеси. 6. Ние ще освободим земята от тази унищожителна зараза, носител по носител, като заменим тишината на безучастността със звука на разбитите черепи, докато прочистим цялата земя; ще разбиваме черепи, докато премахнем от стадото всички лоши овце; ще разбиваме черепи, докато коренът на всяко зло бъде напълно умъртвен и изчезне от земята.