Джон Вердън: Не дърпай дявола за опашката

– Надявали сте се да ме подмамите да дойда тук? Да ме изненадате?

Точността на въпроса беше изнервяща.

– Да.

– Истината. Добре. Тя ви държи жив. И така, сега – обаждането до Клинтър. Вярвате ли в онова, което му казахте?

– За убийствата ли?

– Естествено, че за убийствата.

– Да, вярвам.

В продължение на няколко секунди Гърни чуваше звука от дишането на мъжа, който задаваше въпросите. Последва нов въпрос, произнесен толкова тихо, че едва се отличаваше от самото му дишане:

– Какви други мисли имате?

– Единствената ми мисъл в момента е дали ще ме застреляш.

– Разбира се. Но колкото повече истини ми кажете, толкова по-дълго ще живеете. Просто е. Разбирате ли?

– Да.

– Добре. Сега ми кажете всичките си мисли за убийствата. Истинските ви мисли.

– Мислите ми са най-вече въпроси.

– Какви въпроси?

Гърни се зачуди дали дрезгавият шепот беше резултат от увреждане на гласните струни, или начин за прикриване на истинския глас на Добрия пастир. Подозираше, че е второто. Изводите от това предположение бяха интересни, но сега трябваше да се съсредоточи върху непосредствената нужда да остане жив.

– Чудя се колко ли други хора си убил освен тези, за които знаем. Вероятно доста. Прав ли съм?

– Разбира се.

Гърни се сепна от откровеността на отговора и за миг почувства надежда, че ще успее да въвлече мъжа в някакъв диалог – че гордостта му ще го подтикне да се похвали с нещата, които бе извършил. В края на краищата, социопатите имаха его и обичаха да чуват ехото на собствените си разкази за власт и безпощадност. Може би ще успее да го накара да говори за себе си и по този начин ще разшири времевия отрязък, през който да се появи възможност за външна намеса.

След това обаче монетата се завъртя на обратната си страна и Гърни ясно видя какво се крие зад склонността на убиеца да говори: това не носеше никакъв риск за него, защото Гърни скоро щеше да е мъртъв.

Шепотът се превърна в пародия на нежност:

– За какво друго се чудите?

– Чудя се за Роби Мийс и взаимоотношенията ти с него. Чудя се колко от нещата е извършил сам и колко си го подтикнал да извърши. Чудя се защо си го убил именно сега. Чудя се дали си смятал, че ще повярват в т. нар. му самоубийство.

– И какво друго?

– Чудя се дали наистина си се опитвал да натопиш Макс Клинтър за убийството на Рут Блум, или просто си играл някаква глупава игричка.

– Какво друго?

– Чудя се дали си смятал, че ще повярват на съобщението от Facebook страницата на Рут Блум.

– Какво друго?

– Чудя се за плевнята си.

Гърни се опитваше да разтегли размяната на реплики възможно най-дълго и да прави колкото може повече паузи. Колкото по-дълго продължеше, толкова по-добре във всяко едно отношение.

– Продължавайте да говорите, детективе.

– Чудя се за джипиес локаторите на колите. Чудя се дали онзи в колата на Ким е бил твоя идея, или на Роби. Роби маниака.

– Какво друго?

– Някои от нещата, които си извършил, са много умни, а други – много глупави. Чудя се дали знаеш кое какво е.

– Провокациите са безсмислени, детективе. Приключихте ли с размислите си?

– Чудя се за Удушвача от Белите планини. Толкова странен случай. Запознат ли си с него? Има някои много интересни особености.

Последва дълго мълчание. Времето беше равносилно на надежда. Времето даваше на Гърни възможност да мисли, може би дори шанс да се добере до пистолета си, който беше на масата зад него. Когато Пастира заговори отново, гласът му бе сладко като мед мъркане:

– Някакви последни мисли?

– Само още една. Как може някой толкова умен да допусне такава грандиозна грешка при „Лейксайд кълижън“.

Отново настъпи дълга пауза. Тревожна тишина, която можеше да означава всичко. Може би Добрия пастир най-после бе изгубил равновесие. Или пък вече дърпаше спусъка. Стомахът на Гърни бурно потръпна.

– За какво говориш?

– Много скоро ще разбереш.

– Искам да знам сега.

В шепота се промъкна ново напрежение; едновременно с това нещо се раздвижи и проблесна на снопа лунна светлина. Гърни за първи път зърна дулото на грамадния посребрен пистолет, който се намираше на не по-малко от два метра от него.

– Сега – повтори мъжът. – Кажи ми за „Лейксайд кълижън“.

– Оставил си там нещо, което указва самоличността ти.

– Не нося подобни неща.

– Е, онази нощ си носил.

– Кажи ми точно какво е било. Кажи ми веднага.

Така, както Гърни виждаше ситуацията, тук нямаше правилен отговор. Нямаше отговор, който да го спаси. Дори да обясни за откритите следи от гуми, това със сигурност нямаше да му донесе помилване. Да моли за живота си би било безполезно – дори още по-зле. Имаше само един вариант, който му предоставяше макар и бегла надежда да остане жив поне още минута: да протака, да откаже да разкрива каквото и да било. Когато заговори, се опита да запази гласа си спокоен: