Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Изчете всичко. Внимателно, сякаш го четеше за първи път. С честите поглеждания през прозореца към бента и разходките от време на време из стаята, за да провери останалите прозорци, задачата му отне повече от два часа. След това прегледа всичко отначало.

Докато завърши втория прочит, слънцето беше залязло. Беше уморен от четене и схванат от седене. Стана от масата, протегна се, извади беретата от кобура на глезена си и излезе през предната врата. Безоблачното небе беше в онзи етап на залеза, когато синьото избледнява до сиво. Някъде в бобровото езеро се чу силен плясък. И после още един. И още един. И после пълна тишина.

Тишината донесе със себе си усещане за напрежение. Гърни бавно обиколи хижата. Всичко изглеждаше така, както си го спомняше от предишното посещение – освен че джипът, който преди беше паркиран зад масата за пикник, сега беше изчезнал. Когато стигна до предната част на хижата, влезе отново вътре и затвори вратата зад себе си, но я остави отключена.

Само за тези три-четири минути, докато беше навън, светлината бе намаляла значително. Той се върна на масата, постави беретата в удобна близост и избра от купищата документи собствения си списък с въпроси по случая. Онзи, който привлече вниманието му, беше същият, за който Булърд беше загатнала в Саспарила, а Хардуик бе споменал по телефона във връзка с една хипотетична двойка мотиви, които Джими Брустър може да е имал, за да убие не само баща си, но и останалите пет жертви.

Теорията на Хардуик гласеше, че Джими може да е убил баща си от чиста омраза към него и материалистичните ценности, въплътени в неговия избор на кола, и да е убил другите петима, защото те, с подобните си коли, са били точно като баща му. По този начин щеше да има една първична и пет вторични жертви.

И все пак, въпреки че имаше нещо примамливо в тази теория, тя в действителност не съвпадаше с познанията на Гърни за патологичните убийци. Те са склонни да убиват или основния обект на своята омраза, или серия от заместители, не и двете. Така че структурата „първична – вторична мотивация“ не беше съвсем...

Или беше?

Да предположим...

Да предположим, че убиецът е имал една основна цел. Един човек, когото е искал да убие. И да предположим, че е убил останалите пет не защото са му напомняли за първия, а защото биха напомнили за първия на полицията.

Да предположим, че той е убил тези други пет души, просто за да създаде впечатление за различен вид престъпление. Най-малкото тези допълнителни жертви ще пренаселят картината дотолкова, че ще направят за полицията или за когото и да било друг невъзможно да види ясно коя от шестте жертви в действителност е първичната. И разбира се, при начина, по който бе изградена схемата за убийствата на Добрия пастир, полицията никога не би стигнала дори до задаването на подобен въпрос.

Защо би им хрумнало, че шест всъщност е сума от едно плюс пет? Защо изобщо биха имали причина да тръгват по подобен път? Особено ако още от самото начало са имали солидна теория за случая, според която всички шест цели са еднакво важни. Особено ако са получили манифест от вманиачен убиец, който придава на всички убийства еднакво значение. Манифест, който дава обяснение на всичко. Манифест, така умело конструиран и така отразяващ всеки детайл от престъпленията, че и най-добрите и най-умните лесно биха му повярвали.

Гърни имаше чувството, че най-после вижда ясно нещата; чувството, че мъглата е започнала да се вдига. Това беше първата му теория за случая, която изглеждаше последователна и разбираема, поне на пръв поглед.

Както при по-голямата част от моментите на прозрение в кариерата му, първата му мисъл бе, че е трябвало да му хрумне по-рано. В края на краищата този начин на възприемане на убийствата беше съвсем леко отклонение от описанието на Мадлин за онази централна сцена от Мъжът с черния чадър . Но понякога един милиметър е от най-голямо значение.

От друга страна, не всяка идея, която се усеща като правилна, е правилна. Гърни от опит знаеше колко опасно лесно е да се пренебрегнат логическите дупки в мисленето. Когато обектът е продукт на собствения ни ум, обективността е илюзия. Всички ние вярваме, че имаме отворен ум, но никой не притежава такъв в действителност. Процесът „адвокат на дявола“ е от съществено значение. Неговият първи избор за човек, който да поеме ролята, бе Хардуик. Той извади телефона си и и се обади. Когато се включи гласовата поща, остави кратко съобщение: „Здрасти, Джак. Имам гледна точка по случая, за която бих искал да чуя твоето мнение. Обади ми се.“