Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Над дългата маса имаше прозорец, който осигуряваше малко светлина и изглед към пътеката отвън. Гърни се настани на един от трите стола и се опита да подреди дебелото тесте документи за работа през следващите часове. След като оформи няколко купчини, като местеше документите от купчина в купчина и разместваше купчините по различна важност, заряза опитите да въведе някаква организация и реши да започне оттам, откъдето му дойде отвътре.

Подготви се психически, взе тестето с десетгодишни снимки от аутопсии и избра онези, които документираха раните в главите на жертвите. За пореден път му се сториха ужасни – начина, по който масивните рани разкривяваха чертите на лицата на жертвите и ги превръщаха в гротескни копия на емоциите преди смъртта. За пореден път грубото погазване на личното достойнство го изкара от равновесие и яростта възобнови решимостта му да отдаде на тези хора почитта, която заслужаваха – чрез изправянето на убиеца пред правосъдието да възстанови достойнството, което той им бе отнел.

Тази решимост бе приятно чувство. Създаваше усещане за целеустременост, логичност, енергия. Но хубавото чувство скоро избледня. Гърни огледа стаята – тази студена, неприветлива, безлична стая, която служеше за дом на един мъж – и бе поразен от това колко малък е светът на Макс Клинтър. Не можеше да е сигурен какъв е бил животът на Клинтър преди срещата му с Добрия пастир, но със сигурност беше изсъхнал и се беше свил през годините оттогава. Тази хижа, тази малка кутийка, кацнала върху купчина пръст в средата на блато насред нищото, беше обиталище на отшелник. Клинтър бе дълбоко изолирано човешко същество, движено от своите демони, от своите фантазии, от глада си за отмъщение. Клинтър беше Ахав. Един наранен, обсебен Ахав. Вместо да кръстосва моретата, той бе Ахав, който се спотайва в пустошта. Ахав с пистолети вместо харпуни. Заключен в собствената си цел, невиждащ нищо освен кулминацията на своята собствена яростна мисия, нечуващ нищо освен гласовете в собствения си ум.

Този човек беше напълно сам.

Истинността и силата на този факт докараха Гърни на ръба на сълзите.

После той разбра, че сълзите не са за Макс.

Бяха за него самия.

И точно тогава в съзнанието му изникна образът на Мадлин. Споменът за Мадлин, изправена на малкото възвишение до брезата. На малкото възвишение между езерото и гората. Стои там и маха към него за сбогом. Стои сред тази дива експлозия от цвят и светлина, маха и се усмихва. Усмихва се с емоция, която е далеч отвъд него. Емоция отвъд всякакви думи.

Беше като края на филм. Филм за мъж, който е бил дарен с огромен дар – един ангел, който с любов да озарява пътя му; ангел, който би могъл да му покаже всичко, да го заведе навсякъде, стига само той да има желание да гледа, да слуша, да следва. Но мъжът бил твърде зает, твърде погълнат от твърде много неща, твърде погълнат от мрака, който го предизвиквал и очаровал, твърде погълнат от самия себе си. И накрая ангелът бил призован надалеч, защото вече бил сторил всичко възможно за него; всичко, което той бил готов да му позволи да направи. Тя – ангелът, го обичала; знаела всичко, което трябвало да се знае за него; обичала го и го приемала точно такъв, какъвто бил; желаела му цялата любов, светлина и щастие, които бил способен да приеме; желаела му най-доброто от всичко, завинаги. Но сега било време да тръгва. И филмът завършваше с ангела, който се усмихва, усмихва се с цялата любов на света, докато изчезва в светлината на слънцето.

Гърни наведе глава, хапейки устна. По бузите му потекоха сълзи. И той започна да ридае. За въображаемия филм. За истината в собствения си живот.

Това е нелепо, помисли си той час по-късно. Абсурдно е. Самосъжалителна, повърхностна, свръхемоционална глупост. Когато има време, ще трябва да я обмисли по-внимателно, да разбере какво всъщност предизвика този малък детински срив. Очевидно се чувстваше уязвим. Политическата динамика на случая го беше изолирала, непълното възстановяване от огнестрелните рани го потискаше и го правеше твърде чувствителен. Без съмнение имаше и по-дълбоки проблеми, ехо от несигурност в детството, страхове и други подобни. Определено трябваше да погледне всичко това по-отблизо. Но точно сега...

Точно сега трябваше да се възползва по най-добър начин от времето, с което разполага. Трябваше да се подготви за всяка възможна конфронтация, която би се появила вследствие на процеса, задвижен от него и Ким. Започна да рови из документите на масата, като четеше всичко – от резюметата на оригиналните доклади за инцидентите до бележките на Ким за първоначалните ѝ контакти със семействата, от профила на извършителя, съставен от ФБР, до пълния текст на меморандума за намерения на Добрия пастир.