Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Час по-късно, когато съзнанието му потъваше в приятно вцепенение, Мадлин остави книгата настрана и попита:

– Успя ли да се свържеш с депресирания счетоводител, за когото се притесняваше – онзи с големия пистолет?

– Все още не.

Въпросът отново изпълни ума му с плетеница от въпроси и тревоги и всяка надежда за спокойна нощ изчезна. Спеше на пресекулки, а в мислите и сънищата му нахлуваха едни и същи повтарящи се образи – пистолети, шишове за лед, горящи сгради, черни чадъри, разбити глави. По изгрев-слънце потъна в дълбок сън, от който час по-късно рязко го изтръгна алармата.

Докато се изкъпе, облече и вземе чашата разсънващо кафе в ръка, Мадлин вече беше излязла навън и копаеше една от лехите в градината. Той си спомни, че наскоро бе споменала нещо за засаждане на грах.

Колко спокойна бе утринта! Спокойна и приветлива, каквито често са утрините, без заплахи и без усложнения. Всяка сутрин, стига да е била отделена от предния ден с поне минимално количество сън, създаваше илюзията за ново начало, за един вид освобождаване от миналото. Хората, изглежда, наистина бяха дневни същества, и то не просто в смисъл на „не-нощни“, те бяха създадени да живеят ден за ден... всеки ден за себе си. Ако човек е в будно състояние непрекъснато, ще се разкъса на парченца. Нищо чудно, че ЦРУ използва лишаването от сън като изтезание. Само седемдесет и два часа непрекъснато живеене – гледане, чуване, чувстване, мислене – могат да накарат всеки да поиска да умре.

Слънцето залязва и спим. Слънцето изгрява и се будим. Ставаме и макар за кратко, макар и сляпо, се радваме на фантазията, че започваме на чисто. След това, без изключение, реалността категорично напомня за себе си.

Онази сутрин, докато Гърни стоеше пред кухненския прозорец с кафето си, загледан замислено надолу към пасището, реалността напомни за себе си под формата на тъмна фигура, яхнала тъмен мотоциклет и застинала неподвижно между езерото и обгорените греди на плевнята.

Остави кафето, облече якето си и обу чифт ниски обувки, след което излезе навън. Тъмният силует не помръдваше. Въздухът ухаеше по-скоро на зима, отколкото на пролет. Четири дни след пожара миризмата на дим все още се долавяше. Гърни тръгна бавно по пътеката през стърнището. Мотоциклетистът подкара машината си – голям, кален мотор за мотокрос – и започна да пъпли нестабилно нагоре по пътеката. Движеше се приблизително със скоростта, с която вървеше Гърни, и двамата се срещнаха на средата. Едва когато мъжът вдигна визьора на каската си, Гърни позна пронизителния, напрегнат поглед на Макс Клинтър.

– Трябваше да ми кажеш, че ще идваш – подхвърли Гърни с типичния си невъзмутим маниер. – Тази сутрин имам среща. Можеше да ме изпуснеш.

– Преди да дойда не знаех, че ще идвам – отвърна Клинтър толкова троснато, колкото спокоен бе Гърни. – В списъка си имам ужасно много точки и ми е трудно да реша как да ги подредя. А правилната подредба е ключът. Наясно ли си, че нещата стигнаха критична точка?

Двигателят все още работеше.

– Наясно съм, че Добрия пастир се е върнал, или най-малкото някой иска да мислим така.

– О, върнал се е. Усещам го с костите си – с потрошените си преди десет години кости. Злото копеле определено се върна.

– Какво мога да направя за теб, Макс?

– Дойдох да ти задам един въпрос.

Очите му искряха.

– Ако ми беше оставил номера си, когато ми звънна предния път, щях да те потърся.

– Когато не вдигна телефона, го приех за знак.

– Знак за какво?

– Че винаги е по-добре да зададеш въпроса си лице в лице. Най-добре е да виждаш очите на човека, а не само да чуваш гласа му. Така че, ето го въпросът ми: къде е твоето място в тая работа със скапаните РАМ?

– Я повтори?

– Светът е пълен със зло, господин Гърни. Злото и огледалния му образ. Убийството и медиите. Трябва да знам къде е твоето място.

– Питаш ме как се отнасям към новините, отразяващи насилие? А ти как се отнасяш към него?

Клинтър избухна в гърлен смях:

– Драма за идиоти! Режисирана от червеи! Преувеличения, боклук и лъжи! Това са „новините“, господин Гърни. Прослава на невежеството! Фабрикуване на конфликти за печалба! Продажбата на гнева и негодуванието като забавление! А РАМ Нюз са най-подлите от всички. Плюят жлъч и гнусотии, за да печелят от това свинете!

В ъгълчетата на устата му се бе събрала бяла пяна.

– Ти самият изглеждаш пълен с доста гняв – отбеляза кротко Гърни.

– Пълнен с гняв? О, да! Изпълнен, може да се каже и погълнат от него, задвижван от него. Но аз не го продавам . Не съм плямпало, което продава гняв по РАМ Нюз. Гневът ми не е за продан.