Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Пое си дълбоко въздух, като че ли искаше да успокои нервите си, преди да продължи. Камерата приближи и се фокусира върху него.

– А сега е време за някои важни съобщения...

Гърни грабна мишката на компютъра и намали звука докрай – механичната му реакция към рекламите. Мадлин го стрелна с кос поглед:

– Все още дори не сме видели Ким , а аз вече губя търпение с това.

– И аз – отвърна Гърни, – но трябва да гледам поне интервюто на Ким с Рут Блум.

– Знам – каза Мадлин и се усмихна леко.

– Какво има?

– В цялата ситуация има някаква глупава ирония. След като беше ранен, а последствията от раните не изчезнаха толкова бързо, колкото вероятно ти се е искало, ти потъна в дупка. Колкото по-дълбоко потъваше, толкова по-малко вършеше. Колкото по-малко вършеше, толкова по-дълбоко потъваше. Беше болезнено да те гледам. Бездействието направо те съсипваше. Сега цялата тази лудост, цялата опасност... те връща към живота. Преди седеше на масата за закуска в някоя великолепна утрин и само прокарваше пръст нагоре-надолу по ръката си. Проверяваше онова безчувствено място – дали се е променило, дали не е по-зле. Знаеш ли какво? Не си го правил цяла седмица.

Той нямаше представа какво да отвърне, затова не каза нищо. На екрана пред тях рекламите свършиха и картината се върна в студиото. Гърни плъзна с курсора иконката за звука точно навреме, за да чуе как водещият задава въпрос на другия гост на масата:

– Доктор Монти Кокрел, радвам се, че и вие сте с нас днес. Америка ви познава като експерт по яростта. Кажете ни, докторе, какво в действителност представляват убийствата, извършени от Добрия пастир?

Кокрел направи драматична пауза, преди да отговори:

– Съвсем просто е – война. Убийствата и манифестът, който ги обяснява, са опит да се разпали класова борба. Налудничав опит да се накажат онези, които са постигнали успех, за провалите на онези, които не са.

След тези думи водещият и двамата му гости безгрижно се впуснаха в безцелен разговор, който продължи цели пет минути – истинска вечност в телевизията, и в крайна сметка и тримата се съгласиха, че правото да притежаваш собствено оръжие понякога е единствената защита срещу подобно зловредно мислене. Гърни отново намали и се обърна към Мадлин.

– Какво? – попита го тя. – Виждам, че мислиш за нещо.

– Мислех си за онова, което каза дребничкият индиец.

– Че убиецът ще гледа това идиотско предаване?

– Да.

– Че защо му е да го прави?

Въпросът ѝ бе реторичен и Гърни не отговори. Изминаха още няколко болезнени минути от програмата, преди да дойде ред на интервюто на Ким с Рут Блум. Двете жени седяха една срещу друга на маса на открита задна веранда на къща. Денят беше слънчев. И двете носеха леки якета със закопчани догоре ципове. Рут Блум беше закръглена жена на средна възраст, със стаена на лицето тъга. На Гърни прическата ѝ му се стори трогателно-глупава – малка купчинка златистокафяви къдрици, прилична на йоркширски териер, кацнал на върха на главата ѝ.

– Той беше най-добрият човек в целия свят. – Рут Блум замълча, сякаш за да даде на Ким време да оцени тази велика истина, преди да продължи. – Отзивчив, мил и... винаги се опитваше да се справи по-добре, винаги се опитваше да се усъвършенства. Забелязвали ли сте, че най-добрите хора на света винаги се опитват да се представят още по-добре? Такъв беше Харолд.

Гласът на Ким пресекваше:

– Загубата му трябва да е била най-лошото нещо, което някога ви се е случвало.

– Лекарят ми каза, че трябва да пия някакъв антидепресант. Антидепресант – повтори, като че ли това бе най-необмисленият съвет, който е получавала през живота си.

– Променило ли се е нещо с течение на времето?

– Да, и не. Все още плача.

– Но продължавате да живеете.

– Да.

– Знаете ли нещо за живота сега, което не знаехте, преди съпругът ви да бъде убит?

– Знам колко временно е всичко. Някога смятах, че винаги ще имам онова, което имам; че винаги ще имам Харолд, че никога няма да загубя нищо, което има значение. Глупаво е, но така мислех. Истината е, че ако живеем достатъчно дълго, губим всичко и всички.

Ким извади кърпичка от джоба на якето си и избърса очите си.

– Как се запознахте?

– Срещнахме се на едно училищно празненство с танци.

През следващите няколко минути Рут Блум си припомняше най-съществените емоционални моменти от връзката си с Харолд, като накрая пак се върна към първоначалната идея за подаръка, който е даден, а после отнет: