Глен Купър - Ще дойде дяволът

Лицето на Тремблей посърна.

— Господи...

— Какво са лемурите? — попита Микаела.

Докато Тремблей нервно отпиваше от чая си, Елизабета му напомни, че Микаела е обвързана от споразумение за конфиденциалност с Ватикана, и го попита дали може да говори свободно. Той кимна и Елизабета набързо преразказа това, което Тремблей ѝ беше казал за лемурите, и какво бяха открили в тайния архив.

Когато свърши, Микаела попита:

— И очаквате да повярвам? И ми казвате, че майка ни е била забъркана с тези хора? Че е възможно те да са я отровили?

— Опасявам се, че всичко, което каза сестра Елизабета, е пълната истина — въздъхна Тремблей. — Те са трудни врагове. Би било най-добре, ако не съществуваха, но съществуват.

— А Малахия? — попита Микаела. — Той пък кой е?

— Ще ви обясня — каза Тремблей.

За изненада на Елизабета свещеникът много добре знаеше пророчеството и направи кратко обобщение. Когато приключи, се обърна към нея и добави:

— Нямахме представа, че лемурите имат нещо общо с Малахия. Никой във Ватикана не го вземаше на сериозно. Това е било грешка и сега сме стигнали момента на последния папа според Малахия. А може би и на последната надежда на света.

Микаела прояви характерната си смесица от скептицизъм и раздразнение.

— Аз ли съм единствената, която има чувството, че сме в залата с криви огледала на някой панаир? Това са глупости! Абсолютно нелогични глупости.

— Ти видя Алдо Вани — каза Елизабета. — Видя снимките на Бруно Отингер. Тези мъже са лемури. Пророчеството на Малахия е било достатъчно важно за тях, за да си го татуират отзад! Страх ме е, Микаела. Панаирджийската ти аналогия е добра, но това не е залата с кривите огледала, а влакчето на ужасите. Според мен тези... тези същества се канят да нанесат на църквата голяма вреда.

Тремблей взе кожената папка, която беше оставил в краката си, и извади няколко ксерокопия.

— Сестра ви е права, Микаела. Сестра Елизабета, когато си тръгнахте тази сутрин, аз се върнах в кабинета си и поработих над това кой е P.A., който е изписал писмото на Дий от тайните архиви през 1985 година. Трябваше доста да се поровя из старите папки на личния състав във Ватикана. Мисля, че намерих вероятния човек: някой си Рикардо Аниели. Личен секретар на един епископ, човек, който сега е кардинал.

— Кой? Кой кардинал? — попита Елизабета.

— Момент. Има нещо още по-важно. Когато открих отговора, видях, че имейлът ми е пълен с писма. Аз съм абониран за една услуга, която сканира вестниците и списанията за определени ключови думи и символи като монадата.

— Какво е монада? — попита Микаела.

Елизабета ѝ изшътка да мълчи.

Тремблей слагаше страниците на масата една по една.

— Ето обява от днешния „Ню Йорк Таймс“. — Елизабета видя малко изображение на монадата без придружаващ текст. — Тук е от „Правда“. Тук от „Монд“. Това е от „Интернешънал Хералд Трибюн“. „Кориере дела Сера“. „Дер Шпигел“. „Журнал де Бразил“. Лондонският „Таймс“. „Сидни Морнинг Хералд“. Има и още. Всичките са еднакви. Само монадата. Обадих се на един познат репортер в „Монд“. Попитах го дали могат да открият кой е пуснал обявата. Той ми върна обаждането — получили писмо без обратен адрес и пари в брой за обявата, заедно с инструкции тя да се пусне днес.

— Това е послание — прошепна едва чуто Елизабета.

— Да. — Тремблей кимна.

— Послание? Послание за какво? За какво говорите? — възкликна Микаела.

Елизабета внезапно стана и ѝ се зави свят. Подпря се на стола.

— Зная какво ще стане!

— Аз също — каза Тремблей; тънките му пръсти трепереха.

— Цялото това бързане да се потулят скелетите от „Свети Каликст“... — каза Елизабета. — Всички опити да ми се затвори устата. Всичко е заради конклава. Тези лемури. Те си пращат послание да бъдат готови. Ще изпълнят пророчеството на Малахия. Ще ударят утре на конклава!

— Да не си полудяла? — възкликна Микаела.

Елизабета не ѝ обърна внимание.

— Ще се обадя на Дзадзо.

— Дзадзо е отстранен. Какво може да направи? — сопна се Микаела.

— Все ще измисли нещо.

Откъм коридора се чу леко потропване.

— Добре — каза Микаела. — Поне някой, който е с ума си. Артуро е.

И отиде да отвори.

На прага стоеше мъж с червеникава брада и пистолет в ръка. Зад него имаше още двама мъже, и двамата съвсем обикновени — и съвсем сериозни.

Микаела изписка, но мъжете нахлуха вътре, затвориха вратата и я бутнаха на земята. Елизабета скочи уплашено, хукна към антрето и видя един брадат мъж да стои над сестра ѝ, насочил пистолет към нея: опитваше се да я накара да мълчи, вдигнал пръст пред устните си. Други двама, гладко избръснати, насочиха пистолетите си право към Елизабета. Тя замръзна. Мъжът с брадата каза нещо на някакъв непознат език и после — след като тя не отговори — мина на английски: