Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Слава на Бога, живи сме. — Обърна се към похитителите им. — Пуснете свещеника!

Те дръпнаха ципа на чувала на отец Тремблей.

Длъгнестото му тяло беше сгънато, той не помръдваше, дебелите му очила висяха на едното му ухо. Елизабета се наведе и го докосна по лицето. Беше хладно като камък.

— Микаела, ела! Той е зле!

Под безстрастните погледи на мъжете Микаела допълзя до чувала на Тремблей и докосна сънната му артерия. Сложи ухо на гърдите му.

— Съжалявам, Елизабета. Починал е. От етера. Пациентите с Марфан имат слаби сърца. Не го е понесъл.

Елизабета се изправи и насочи пръст към брадатия.

— Мръсници! Вие го убихте! — изкрещя с гняв, на какъвто не подозираше, че е способна.

Мъжът вдигна рамене и просто каза на подчинените си да отнесат тялото.

— Тук има легла — каза после и им посочи три легла до каменната стена. Бяха неоправени, но имаше сгънати чаршафи и одеяла и възглавници. — Зад зелената врата ето там има тоалетна. Ще ви донесем храна. Няма как да избягате, така че не се опитвайте. И не викайте, защото няма кой да ви чуе. Ясно? Довиждане.

— Какво ще правите с нас? Какво искате? — попита Микаела.

Брадатият спря до дебелата дървена врата.

— Аз ли? Аз нищо не искам. Свърших си работата и сега се прибирам да се наспя.

И си тръгна. Помощниците му извлякоха тялото на отец Тремблей след него.

Резето изтрака. Елизабета помогна на Микаела да стигне до едното легло и да седне. На масата до леглата имаше шишета с вода. Елизабета отвори едно, подуши го, отпи и го подаде на сестра си.

— Пий. Мисля, че ѝ няма нищо.

Микаела изпи половината шише на един дъх. Чак тогава Елизабета се отпусна и се разплака. Микаела също заплака. Прегърнаха се.

— Бедният човек — хълцаше Елизабета. — Бедничкият човечец. Не заслужаваше да умре така. Без последно причастие. Без нищо. Трябва да се помоля за него.

— Добре — каза Микаела и избърса сълзите си. — Аз пък трябва да пишкам. — И с несигурни стъпки тръгна към зелената врата.

Елизабета се помоли за душата на младия свещеник, после реши, че Господ би искал да се съсредоточи върху това как да спаси себе си и Микаела. Стана и започна да оглежда помещението.

Залостената врата не помръдваше. Стените бяха от светъл варовик, таванът беше висок и извит. Стара изба, реши тя, може би средновековна. Сандъците подсказваха, че е някакъв склад. Металните легла изглеждаха съвсем не на място тук.

Микаела се върна и Елизабета попита:

— Как е сервизното помещение?

— Има казанче.

— А прозорци?

— Не, разбира се. — Микаела също се опита да бутне вратата. — Мисля, че здраво сме загазили.

— Колко е часът?

Микаела си погледна часовника.

— Седем. Сутринта, предполагам. Но може да сме пропуснали и цял ден.

— Съмнявам се — каза Елизабета. — На какъв език говорят според теб?

— Прилича на някакъв славянски.

— Ако сме пътували цяла нощ, може да сме в Германия, Австрия, Швейцария или Словения.

— Мозъкът ти работи по-добре от моя — каза Микаела. — Може би си вдишала по-малко етер.

— Може би.

Елизабета също отиде в тоалетната. Беше с размерите на килер, имаше само тоалетна и мивка, прозорци — не. Стените бяха от същия жълтеникав камък.

Когато излезе, започна да си застила леглото.

— Добре се адаптираш към пленничеството — подметна Микаела.

— Трябва да си починем. Бог знае какво ни чака.

Микаела неохотно започна да постила чаршафите върху тънкия дюшек и да ги оправя. После изведнъж попита:

— Защо не ни убиха?

— Не знам. — Елизабета пак огледа стаята. — Може би искат нещо от мен.

Микаела опъна одеялото си и го заглади. Удари с юмрук буцестата възглавница.

— Леглата са отвратителни. — Седна, изрита обувките си и разтри глезените си.

— Ако даде Господ, няма да останем дълго тук. — Елизабета отиде до натрупаните до една от стените сандъци. Почука един и глухият звук ѝ показа, че е пълен.

Елизабета повдигна расото си и започна да се катери.

— Какво правиш? — попита Микаела. — Ще се пребиеш!

— Няма. Искам да видя какво има вътре. Най-лесно ще е да отворя горния.

— Защо?

— Просто от любопитство. И защото капакът му не е затиснат от друг сандък.

— Нали каза, че трябва да си починем?

— Ще почиваме после.

Елизабета се покатери и стъпи на един сандък на около два метра от пода.

Опа!

Сандъкът помръдна няколко сантиметра. Не беше сложен както трябва.

— Слизай! — викна Микаела.

— Спокойно. Ще внимавам.

Елизабета нямаше как да отвори сандъка, върху който стоеше, така че опита най-близкия до стената. Коленичи и разгледа капака. Изглеждаше тежък и прилягаше плътно, но не беше закован. Тя вдигна единия край.