Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Мисля, че съм в чувал.

— И аз. Не мога да помръдна.

— Според мен сме в кола или камион. — После се сети за нещо. — Отец Тремблей? — провикна се. — Отче, чувате ли ме?

Отговор нямаше.

— Може да не са го взели — каза Микаела. — Къде ни карат?

— Нямам представа.

— Кои са те?

Елизабета знаеше отговора, но се боеше да го изрече от страх да не уплаши до смърт сестра си, а и себе си. Но не можа да се сдържи:

— Лемурите.

Дзадзо едва не си изпусна нервите, когато инспектор Леоне каза:

— Успокой се, Челестино. Пил си. Надушвам ти дъха.

— Изпих две бири. Какво общо има това с изчезването на сестрите ми?

Леоне не се отказа.

— Конклавът започва утре, а ти пиеш бира? Вие нямате ли си работа бе?

Дзадзо се сопна:

— В отпуска съм.

Леоне се ухили злобно.

— Така ли? Защо ли не съм изненадан?

Дзадзо знаеше, че ако му фрасне един, ще го закопчаят и вниманието на полицията ще се насочи към него, а не към сестрите му. Баща му явно усети опасността и сложи ръка на рамото му, така че Дзадзо каза бавно и внимателно:

— Да говорим за сестрите ми, а не за мен, инспекторе, какво ще кажете?

— Добре. Да поговорим за тях. Викате мен и хората ми тук и какво намираме? — Леоне махна към дневната. — Нищо! Няма следи от взлом, няма следи от обир, няма следи от борба и насилие. Според мен двете дами просто са излезли и са забравили да заключат вратата. И още е рано — десет и петнайсет е. Вечерта тепърва започва!

— Говорим за монахиня, за бога! — извика Дзадзо. — Тя не излиза вечер!

— Чух, че и тя била в отпуска.

Карло се намеси:

— Инспекторе, моля ви. След нападението срещу нея тя е много предпазлива. Освен за месата почти на излиза. Двете с Микаела никога не биха излезли, без да ни кажат или да ни оставят бележка. А и защо Микаела не си вдига телефона?

Леоне повдигна вежди.

— Вижте, сега не можем да направим нищо. На сутринта, ако не са се прибрали, ми се обадете и ще ги обявим за издирване.

Излезе с хората си и бащата и синът останаха сами.

Дзадзо уморено разтърка очи.

— Пак ще звънна на Артуро, за да проверя дали не са в болницата или в апартамента на Микаела.

Карло разсеяно оглеждаше стаята. После изтупа пепелта от лулата си в един пепелник и докато я пълнеше наново, попита:

— А после какво?

— После ще се обадиш в спешните отделения на всички болници в Рим, а аз ще почукам на вратите на всички апартаменти в сградата, за да видя дали някой съсед не е чул или видял нещо.

— А после?

Дзадзо го каза така, сякаш очакваше да не намерят нищо:

— После ще чакаме и ще се молим.

За известно време Елизабета, слава богу, заспа. Събуди се рязко, усетила, че вече не се движат. Въздухът в чувала беше толкова малко, че ѝ се стори, че пак ще изгуби съзнание. Чу гласове, които говореха на чужд език, и звук от отключване на врата. После отново потеглиха, но този път друсаше по-силно — тя се хлъзгаше и подскачаше.

— Микаела?

Нямаше отговор.

— Микаела!

Елизабета се подруса една-две минути, измъчена и от недостига на въздух, и от това, че сестра ѝ не отговаря. После друсането спря и някой дръпна ципа на чувала. Най-после! Тя инстинктивно затвори очи пред ярката светлина и жадно загълта въздух.

Когато отвори очи, първото, което видя, беше проклетият червенобрад. Чу изщракване на автоматичен нож и пред очите ѝ блесна острие. Тя отново стисна очи и започна да се моли в очакване на мъчителното усещане, което вече бе изпитвала — желязо, пронизващо плътта ѝ.

Чу се звук от разрязване, бърз и чист, и ръцете ѝ бяха свободни.

Червенобрадият беше срязал въжето, с което бе вързана.

Елизабета отвори очи и неуверено се изправи. Стоеше нестабилно в свлеклия се черен войнишки чувал насред някакво помещение без прозорци. Покрай стените имаше някакви големи дървени сандъци. Но тя се интересуваше повече от двата неразкопчани чувала, които лежаха до нея.

— Пуснете ги! — настоя Елизабета.

Друг от похитителите откопча ципа на единия чувал. Микаела беше свита в зародишна поза, не помръдваше. Елизабета се втурна към нея, коленичи и я докосна по бузата. Слава богу, топла беше.

Вдигна очи към брадатия.

— Моля ви, освободете я.

Галеше косата на сестра си, докато мъжът изпълняваше молбата ѝ и сряза въжетата. Микаела дишаше бавно, твърде бавно, но после изведнъж отвори уста и започна да се задъхва. Очите ѝ трепнаха, отвориха се и примижаха. Тя промълви едва-едва:

— Елизабета.

— Тук съм, миличка.

— Живи ли сме?