Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Кажи ѝ да мълчи или ще я убия.

Тонът му беше хладен и делови, очите — безизразни.

„Той е един от тях“ — помисли си Елизабета.

— Моля те, Микаела, кротувай — каза тя. — Ще се оправим. Моля ви, пуснете сестра ми да се изправи.

— Ще мълчиш ли? — попита мъжът Микаела.

Тя кимна и Елизабета ѝ помогна да стане.

От кухнята се чу тих шум.

Един от мъжете изтича натам и след секунди изведе отец Тремблей с опрян в гърба пистолет. Свещеникът едва дишаше.

— Какво искате? — попита Елизабета.

— Вътре, всички — каза брадатият и посочи дневната с дулото на пистолета си. — Има ли още хора тук?

— Не.

Брадатият нареди на единия от двамата обръснати да претърси апартамента и подкара сестрите и отец Тремблей към дивана в дневната. Мъжът, който остана с него, носеше голям брезентов чувал с цип.

Устните на Микаела трепереха. Гневни сълзи се стичаха по страните ѝ и спиралата ѝ се разтече.

— Те ли са? — прошепна тя на Елизабета.

— Сигурна съм.

Очите на Елизабета бяха сухи. Тя докосна разпятието на гърдите си. Отчаяно се опитваше да измисли начин да спаси Микаела и бе изпълнена с ужас, че баща ѝ или Артуро може всеки момент да дойдат.

Другият мъж се върна от претърсването и направи знак, че всичко е чисто.

Брадатият извади мобилен телефон, набра някакъв номер и заговори бързо. Когато свърши, даде някакви заповеди на подчинените си.

Мъжът с чувала го остави на килима, дръпна ципа и извади отвътре още два сгънати чувала.

— Всички идвате с нас — каза брадатият.

— Къде? — попита Елизабета.

— Ако не се съпротивлявате, няма да пострадате.

Другият мъж извади шишенце и марля.

Микаела подуши и викна:

— Това е етер! Няма да ги оставя да ме упоят!

— Господи — изстена Тремблей. — Моля ви, вземете само мен. Пуснете жените.

Брадатият се обърна към Елизабета и каза небрежно:

— Искат тебе, но казаха, добре де, вземете и тях. Ако се съпротивляват, на никой няма да му пука — ще ги оставим тук с куршуми в главите.

— Чуй ме, Микаела — сериозно каза Елизабета. — Остави ги да го направят. Недей да се бориш. Бог ще те пази. — После добави. — Аз ще те пазя.

Това беше най-тежкият момент в живота ѝ — да гледа дивите очи на сестра си, докато непознатият притискаше смрадливата марля към устата и носа ѝ, да гледа как Микаела се мята и рита. Но нещо държеше ума на Елизабета ясен и работещ и докато мъжете се бяха съсредоточили върху работата си, тя грабна нещо от масичката до дивана и го скри в един вътрешен джоб на расото си.

Микаела се свлече и мъжът свали марлята от лицето ѝ.

Отец Тремблей започна да се моли. Изглеждаше много млад и много уплашен. Притиснаха квадратната марля към лицето му.

Когато тялото му се отпусна, Елизабета надуши етера и също започна да се моли. Платът се приближаваше към носа ѝ и тя се задави от парещата воня.

Опита се да не се бори, но тялото ѝ не се предаваше без битка. Битката обаче бе кратка и скоро свърши.

Дзадзо се опитваше да изпълни обещанието си да се натряска до козирката. Но изоставаше — беше изпил само една-две бири. Трябваше да е на пост. Това беше вечерта преди конклава и той знаеше, че хората му си скъсват задниците и че Лоренцо тича като луд, за да удържи колелетата на претоварената каруца.

Да направи главата някак си не му изглеждаше правилно.

Телевизорът беше включен — даваха някаква тъпа викторина, която той изобщо не гледаше. Просто фонов шум.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Къде си? — Беше баща му. И явно беше разтревожен.

— Вкъщи. Какво има?

— Да са ти се обаждали Елизабета или Микаела?

— Не, защо?

— Артуро е дошъл минути преди мен. Вратата на апартамента била отключена. Тях ги няма.

Дзадзо вече беше скочил и навличаше якето си.

— Идвам веднага.

Не ѝ достигаше въздух. Устата ѝ не беше запушена, но самата тя беше сякаш овързана и не можеше да помръдне. Коленете ѝ бяха неудобно сгънати към гърдите. После осъзна, че китките ѝ са вързани пред нея. Вдигна ръце, за да види какво ѝ пречи да се движи, и усети грубите найлонови въжета. Посегна към главата си и напипа покривалото си. Пречеше ѝ да диша.

И освен това я караха нанякъде в автомобил — разбра го по друсането.

Прошепна:

— Микаела! — И когато не последва отговор, викна по-силно.

Чу тих и сънен глас.

— Елизабета?

— Микаела, добре ли си?

Гласът на Микаела долетя по-силен.

— Какво стана? Къде сме?

Страхът на Елизабета поотслабна — сестра ѝ беше тук и беше жива.