Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Защо е тази хитра усмивка, Кит? — попита Сесил.

— Хрумна ми една идея — каза Марлоу, докато затваряше и заключваше кутията. — Вече работя усилено по поправки в моята пиеса за Фауст, поправки, които са достатъчно големи, за да се сметнат за нова версия. Хрумна ми, че мога да направя повече, за да осмея църквата на папата, и в момента добавям още плът към третото си действие, което се развива в папския дворец в Рим. Бих искал вашето разрешение, господа, да кодирам съобщение до идните поколения лемури, послание на гордост и стремеж, свързано с посланието на Малахия, което да се намира в разликата между двете ми версии.

Уолсингам погледна Дий, който му кимна и каза:

— Както знаеш, аз обичам кодове.

— Идеята ми се струва отлична — каза Сесил. — Кит, очаквам с нетърпение новия ти шедьовър.

Дий стана и оправи робата си.

— Хайде, господин Марлоу, изпратете ме навън и нека заедно погледаме нощното небе.

— Струва ми се, че доктор Дий го хареса — каза Сесил, когато Дий и Марлоу излязоха.

— Всички харесват Марлоу — каза Уолсингам. — Не разбирам влечението му към театъра, но особените му дарби със сигурност са полезни.

— Нерон също е имал влечение към театралното — отбеляза Сесил.

Думите му накараха Уолсингам да се ухили злобно.

— Той не е Нерон! Поли, ти какво ще кажеш? Цяла вечер мълчиш като пън.

Поли се извърна от огъня.

— Бях в театъра.

— Да не си станал почитател на това презряно изкуство?

— Съвсем не. Имам известни подозрения за Марлоу. Наблюдавам го от време на време.

— И какво видя? — попита Уолсингам.

— Видях Марлоу и Томас Кид в любовна прегръдка. Кид беше сложил ръка на задните части на Марлоу.

— Кид не е от нас! — отсече Уолсингам.

— Не е — каза Сесил.

Уолсингам стисна ядосано облегалките на стола си.

— Марлоу е блестящ, но е невъздържан и не споделя предпазливостта ни. Върви с него в Рим. Погрижи се да изпълни възложената му задача. Когато се върне, ще му позволим да напише пиесите си и да работи за нас. Но, Поли, искам да го държиш под око, много внимателно, и както винаги, да ме държиш в течение.

Елизабета махна чиниите от масата и тримата седнаха.

— Значи — започна Карло — между твоята книга и тази, с която работех аз, има разлика.

— И двете са текст — каза Елизабета. — Каква е разликата?

— Твоята е номерирана. Виждаш ли цифрите в дясното поле? На всеки пет реда. Началото на всяко действие връща номерацията на едно. Това е често срещана система за номериране на пиеси, за да могат актьорите да намират по-лесно репликите си и учителите да отпращат учениците си към някой пасаж. Но в моята книга няма номерация.

Елизабета се развълнува.

— Да. Виждам.

— Докато гледах на загадката като на прогресия или код със замяна, все удрях на камък. И тогава ме осени — ами ако татуировките са номера на стихове? Стихове, които са различни в текстовете А и Б. „Б крие ключа“. Това пише в писмото.

— Но между двете версии има толкова много разлики! — възрази Елизабета. — Откъде да започнем?

— Именно. Осъзнавах, че задачата може да се окаже много трудна, по-подходяща за компютър, отколкото за метода на пробата и грешката, така че започнах да мисля как да напиша програма, която да я реши. Но после се сетих за нещо, което каза професор Харис. Помниш ли? Че най-големите разлики били в трето действие, което в текст Б било много по-дълго и било превърнато в анти-католическа тирада. И шестото ми чувство ме накара — недей да въртиш очи, Дзадзо, и математиците понякога имат шесто чувство като полицаите — да отида право на трето действие и да пробвам с номерата на редовете. В смисъл, че ако всяко от двайсет и четирите числа отговаря на номер на ред, може да стигнем до решение, което не изисква помощта на компютър.

— Добре — каза Елизабета. — Кое е първото число?

Карло си сложи очилата за четене, после ги свали.

— Шейсет и три. Е, най-простото решение би било да вземем първата буква на първата дума. Повярвайте ми, бях се приготвил да задълбая още, но според мен е съвсем явно [4] Стиховете в българското издание на пиесата не отговарят на посочените тук номера - Б. пр. .

— Добре — каза Елизабета. — Дай следващия стих.

— Моля ви се! Умирам от глад! Не може ли просто да ни кажеш какво си разчел? — почти изкрещя Дзадзо.

— Посланието е: „Малахия е крал привет лемури!“

Елизабета ахна.

— Малахия е ирландски светец. За него има и още нещо... не мога да си спомня...