Глен Купър - Ще дойде дяволът

Елизабета не беше чела книгата. Беше я отбягвала по същия начин, по който човек избягва спомена за болезнена любовна връзка. Но сега реши да вземе една бройка в Африка. Щеше да започне да я чете в самолета. Щеше да е като дълго отлаган разговор. Разсеяно запрелиства страниците, като четеше отделни пасажи. В стила си личеше лекота. Изглежда, майка ѝ беше била добра писателка, и това я зарадва.

В скута ѝ падна пощенски плик — най-вероятно отбелязваше страниците. Тя го обърна и с изненада видя печата на Ватикана. Пликът не беше адресиран, не беше използван, не беше запечатван. Вътре имаше картичка.

С любопитно нетърпение тя я извади — и се вцепени.

Ето го!

Наистина го беше виждала. Сега си спомни.

Вратата на спалнята се извисяваше огромна и страшна.

— Влез — каза баща ѝ. — Няма нищо. Тя иска да те види.

Краката на Елизабета не я слушаха.

— Хайде!

Дръжката на вратата беше на нивото на очите ѝ. Тя я натисна и я връхлетяха непознатите миризми на стаята на болен човек.

Майка ѝ беше подпряна на големи възглавници, завита с одеяла. Лицето ѝ беше изпито, кожата — повехнала. И сякаш се бореше да не се присвие от болка, за да не изплаши дъщеря си.

— Болна ли си, мамо?

— Да, миличка. Мама е болна.

— Защо?

— Не знам защо. И докторите не знаят. Опитвам се да се оправя.

— Да се помоля ли за теб?

— Да, защо не? Молитвите винаги помагат. Когато се съмняваш, моли се. Изяждаш ли си всичко?

Елизабета кимна.

— А брат ти и сестра ти?

— И те.

— А татко?

— Той само рови в чинията.

— О, боже. Така няма да стане. Елизабета, ти си мъничка, но си най-голямата. Искам да ми обещаеш нещо. Искам винаги да се грижиш за Микаела и за Дзадзо. И ако можеш, опитай се да се грижиш и за татко. Той се разсейва от работата си и понякога трябва да му се напомнят разни неща.

— Добре, мамо.

— И не забравяй да се грижиш за себе си. Ще имаш собствен живот. Искам да се опитваш винаги да бъдеш щастливото момиченце, което толкова обичам.

Майка ѝ получи спазъм, толкова силен, че не можеше да се скрие. Неволно стисна корема си и при движението от корема ѝ се плъзна малка купчинка листа. От леглото изпадна една картичка. Елизабета я вдигна и я погледна.

— Какво е това? — попита Елизабета.

Майка ѝ я грабна от пръстите ѝ и я пъхна обратно в книжата.

— Нищо. Картинка. Ела. Искам да те целуна.

Елизабета усети сухи устни на челото си.

— Ти си добро момиче, миличка. Имаш най-доброто сърце на света. Но помни: не всички на света са добри. Никога не трябва да отстъпваш пред злото.

Държеше картичката и плачеше. В този миг смъртта на майка ѝ ѝ се струваше толкова болезнена и скорошна както в деня, когато се случи. Тя отчаяно искаше да се върне назад и да поговори с нея за последен път, да поиска обяснение, да помоли за помощ.

На входната врата рязко се почука, звук от настойчиво удрящи по тежкото дърво кокалчета. Тя пъхна картичката в книгата, изтри сълзите си с длани и се зачуди как някой е влязъл, без да го пусне с домофона. Някой съсед ли беше?

Погледна с насълзено око през шпионката и стреснато се отдръпна.

Бледото конско лице на отец Паскал Тремблей изпълваше кръглата леща и първият объркан инстинкт на Елизабета беше да побегне и да се скрие под леглото на майка си.

Рим, 64 г.

Беше средата на юли и много от римските благородни семейства се бяха оттеглили от палещата жега в по-проветривия климат на вилите си на западния бряг или в именията си високо в покритите с пинии хълмове. Един милион жители, лишени от този късмет, бяха останали в града. Трептящият въздух над метрополиса смърдеше на дим от десетките хиляди огньове за готвене и по покривите и плочниците като злокобен летен сняг се стелеше тънък слой черни сажди.

Всичко беше пресъхнало: гърлата на хората, песъчливата почва, нацепените греди и мертеци на старите постройки. Водата, винаги важна в Рим, никога не беше била по-жизнено необходима, отколкото в сушата на това горещо лято.

Хиляда либертини и роби работеха непрекъснато във водните отряди в града — поддържаха в ред акведуктите, резервоарите и километрите тръби. Стотици обществени сгради, петстотин обществени басейна и бани и десетки украсени фонтани денонощно се снабдяваха с течаща вода, но от седмици най-силният шум, който произвеждаше системата, беше къркорене.

Водата не течеше както трябва — процеждаше се едва-едва. Водоемите бяха на опасно ниско ниво, баните качваха цените, пивоварите продаваха бирата по-скъпо. Вигилите, нощните сови на града, съзнаваха опасността. Организирани в седем кохорти от по хиляда души всяка, те спяха денем, а нощем патрулираха из невъзможно тесните тъмни улички на огромната столица. Единственото им ефективно оръжие бяха бронзови и кожени ведра, които си подаваха от ръка на ръка в човешка верига от най-близкия басейн или, ако беше достатъчно близо, от Тибър. Но това лято водата беше толкова оскъдна, че не вършеше много работа, и вигилите знаеха защо. Това не беше просто суша.